Спомен за светлина

„Ще взема Ноал - помисли Олвер. - Той е бил навсякъде. Може да ми е водач. Той…”

Ноал беше мъртъв.

Пот потече на вадички по страните му, щом зяпна каменистата пътека напред. Подминаха още от онези ужасни дървета и вече всеки се държеше на разстояние от тях. Но един от мъжете посочи голямо петно от убийствената кал до пътеката. Изглеждаше кафява и гъста и Олвер зърна няколко кокала, щръкнали от нея.

Това място беше ужасно!

Жалко, че Ноал го нямаше. Ноал беше ходил навсякъде, видял беше всичко. Щеше да знае как да се измъкнат оттук. Но Ноал беше загинал. Олвер бе научил новината едва наскоро, промъкнала се между многото неща, които лейди Моарейн бе споделила за случилото се в кулата Генджей.

„Всички умират - помисли Олвер, без да откъсва очи от пътеката напред. - Всички…”

Мат беше избягал при сеанчанците, Талманес - да се бие до кралица Елейн. Един по един, всеки в тази група го изяждаха дървета, кал или чудовища.

Защо всички го оставяха сам?

Потърка гривната си. Ноал му я беше дал - малко преди да замине. Беше изтъкана от груби нишки. Такива гривни носели воините в някаква далечна земя, така му беше казал Ноал. Знак, че си мъж, влизал в битка и оцелял.

Ноал… мъртъв. Дали и Мат щеше да умре?

Беше му горещо и беше уморен и много уплашен. Смуши Бела и за щастие този път тя се подчини и тръгна по-бързо нагоре по склона, тъй че Олвер се придвижи напред по колоната. Бяха изоставили фургоните и бяха тръгнали за някакво място, наречено Изпепелените земи, заради което трябваше да изкачат няколко хълма. В момента бяха навлезли в проход между височините. Макар да му беше топло, въздухът ставаше по-студен, докато се изкачваха. Той нямаше нищо против. Само че въздухът продължаваше да мирише ужасно. Като гниещи трупове.

Групата им бе започнала с петдесет войници и около двайсет и пет колари и ратаи. Имаше и още няколко други като Олвер, Сетале, и още неколцина от личната охрана на лейди Файле.

Досега бяха загубили петнайсет души, между които петима, убити от някакви ужасни триоки същества, които нападнаха лагера предната заран. Беше подслушал лейди Файле да казва, че според нея са извадили късмет, че са загубили само петнайсет дотук, можело да е много по-лошо.

Според Олвер това не беше никакъв късмет. Това място беше ужасно и той искаше да се махне оттук. В Пустошта нямаше да е чак толкова лошо, нали? Мъжете и жените от Ча Файле се държаха като айилци. Е, малко като айилци. Може би бяха направили същото, каквото искаше той, и се бяха учили в Пустошта. Трябваше да ги попита.

Продължи да язди така още около половин час. Най-сетне изведе Бела до челото на колоната. Лъскавата черна кобила на лейди Файле изглеждаше бърза. Защо не бяха дали и на него такъв кон?

Файле беше вързала сандъка на Мат зад седлото. Отначало Олвер се беше зарадвал на това: помисли си, че Мат ужасно ще го иска този табак. Мат винаги се оплакваше, когато нямаше хубав табак. След това чу Файле да обяснява на някого, че сандъкът просто се оказал удобно място, в което да събере някои от нещата си. Дали не беше хвърлила табака? На Мат това нямаше да му хареса. Изобщо.