Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Да не мислиш… да не мислиш, че всеки ден можеш да сменяш приятелките си!
— Почакай де.
— Да не мислиш, че си само ти. Ами! Толкова мъже познавам.
— Че почакай де.
— Не, господинчо… Махай се.
Ал изведнъж се наведе напред, хвана я за глезена и я дръпна към себе си. Тя падна на земята, той я прегърна и запуши с ръка ядно отворената й уста. Девойката се опита да ухапе дланта му, но той я задържа с другата си ръка и изви дланта си нагоре. И след миг тя се отпусна, а след още един миг те вече се смееха, легнали в сухата трева.
— Ще се върнем много скоро — каза Ал. — Ще донеса пълен джоб с банкноти. Ще отидем с теб в Холивуд, ще гледаме филми.
Тя лежеше по гръб. Ал се наведе над нея. Той видя черните облаци, които се отразяваха в очите й, видя там и ярката вечерница.
— Ще пътуваме с влак — рече Ал.
— А кога ще бъде това? — попита тя.
— Ами, да кажем, след месец — отвърна той.
Здрачът се сгъсти; бащата и чичо Джон бяха клекнали на земята до входа на канцеларията, където се бяха събрали и другите глави на семействата. Пред очите им бяха нощта и неизвестното бъдеще. Дребният управител с чистия, пропукал се по шевовете бял костюм стоеше, облегнал се на перилата на стълбите. Лицето му беше уморено, отслабнало.
Хюстън се обърна към него:
— Защо не си отидете да подремнете, мистър?
— Да, наистина. Нощес в една палатка към трета постройка се роди дете. Скоро ще стана и отлична акушерка.
— Човек трябва да знае и това — рече Хюстън. — Жененият трябва от всичко да разбира.
Бащата каза:
— Утре си отиваме.
— Така ли? Къде ще вървите?
— Мислим да отидем далеч на север. Може на първо време да берем памук. Тук стоим без работа. Няма какво да ядем.
— А там има ли работа? — попита Хюстън.
— Не знам, но тук, изглежда, няма никаква.
— Почакайте още малко, сигурно ще има — каза Хюстън. — Ние решихме да чакаме.
— Не ни се ще да заминем — продължи бащата. — Хората тук са добри… има клозети и прочие. Но няма какво да се яде. Резервоарът на камиона ни е пълен. Все ще стигнем донякъде. Тук се миехме всеки ден. Никога не съм ходил толкова чист. И чудна работа — преди се миех веднъж в седмицата и не миришех на пот. А сега един ден като пропусна, просто воня. Защо е така? От честото миене ли?
— Може би преди просто не си обръщал внимание на това — рече управителят.
— Може и така да е. Как не ми се иска да заминаваме!
Дребният управител притисна с длан слепите си очи.
— Предчувствувам, тази нощ ще се роди още едно дете.
— Нашето семейство също скоро очаква дете — рече бащата. — Добре щеше да бъде да роди дъщеря ми тук. Къде по-добре!
Том, Уили и метисът Джул, клатейки крака, седяха на края на танцовата площадка.
— Сдобих се с малко тютюнец — каза Джул. — Ще запалим ли?
— С удоволствие — отговори Том. — Цял век не съм пушил. — Той грижливо си сви цигара, като внимаваше да не разсипе от тютюна.
— Мъчно ми е, че си заминавате — рече Уили. — Добри хора сте.
Том запуши.
— Доста мислих за това — да заминем ли, да останем ли. Дано по-скоро се настаним някъде за постоянно.
Джул си прибра от Том тютюна.
— Да, зле живеем — каза той. — Имам малка дъщеря. Мислех да я пратя на училище. А какво ти училище, когато никъде не се задържаш за дълго. Поживееш малко на едно място и хайде на друго.
— Дано не трябва да спрем пак в някой Хувървил — рече Том. — Здравата се уплаших на едно такова място.
— Защо, помощник-шерифите ли ви тормозеха?
— Страх ме беше да не убия някого от тях — отвърна Том. — Там бяхме съвсем малко време, а аз просто не можех да се сдържам. Дойде един помощник-шериф, поиска да прибере един приятел — и за какво? Само защото му възрази. Просто едва се сдържах.
— А стачкувал ли си някога? — попита Уили.
— Не.
— Все си мисля: защо не безчинствуват помощник-шерифите тук, в този лагер? Нима ги възпира онзи дребничкият от канцеларията? Не, драги, не е тази причината.
— А коя е тогава? — попита Джул.
— Причината е тази, че действуваме задружно. Ако протегне лапата си помощник-шерифът, ще удари не един човек, а всички. И затова не смее да го направи. Само да викнеш, веднага ще се притекат двеста души. Веднъж един от организаторите при съюза говори тук на пътя. Той каза, че бихме могли да сторим това навсякъде. Просто да се сплотим. Никой няма да посмее да се разправя с двеста души. Ловят ни само един по един.