Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Тя подсмъркна, отдръпна се от Бека. После неочаквано избухна, нададе яростен вик, задумка по масата, по шкафовете, по хладилника, по столовете, разхвърли ябълките, разсипа брашното и захарта.
— И на всичко отгоре се извинявам! Защо непрекъснато се извинявам? Защо твърдя, че съм едно нищо? Че не мога да стъпя на малкия му пръст! Че той е толкова добър да ме държи край себе си, да ми отделя ъгълче в леглото си! Промених се изцяло, за да му се харесам. От глава до пети! Изучих красивите картини, красивите думи, приборите за ядене на риба, да седя на стола изправена, да слагам черна рокля, когато ходя на концерт, да ръкопляскам дискретно, да се усмихвам вежливо и все не беше достатъчно! Какво иска? Какво иска още, чудя се. Трябва само да ми каже и ще му го дам! Бих дала всичко, за да ме вземе със себе си. Искам да ме обича, Бека, искам да ме обича!
— Човек не ги решава тези неща. Той много те харесва.
— Но не ме обича. Не ме обича…
Бека събра ябълките, захарта и брашното, изплакна ръцете си до лактите на мивката, избърса се с парцала, метнат на дръжката на фурната.
— Сега не ми остава нищо, освен да се върна у дома. Съвсем сама… самата мисъл ми е непоносима… Мигът, в който ще се окажа сама в малкото ми апартаментче, без него, без вас. Вечер ще паля лампата и ще виждам, че съм съвсем сама. Тук бях щастлива.
Тя седна и тихо заплака, отпуснала рамене, притиснала носа си с длан.
На Бека й се искаше да помогне, но знаеше, че не може да промени посоката на желанието, а то заобикаляше Доти, нехаеше за нея.
Връчи й един нож.
— Помогни ми. Обели ябълките, нарежи ги на едри кубчета. Когато сърцето тъгува, човек трябва да занимава с нещо ръцете си. Това е най-сигурният начин да се пребори с тъгата.
— Ще се наложи да носиш апаратчето, да се надяваме, че няма да ти е много неприятно — каза Филип на Александър, докато караше към къщи.
— Да, ще се наложи да го нося… — отвърна с въздишка Александър, поглеждайки към баща си. — Ти носил ли си?
— Не.
— А мама?
— Мисля, че не… Не съм я питал.
— По ваше време нямаше ли такива?
— Искаш да кажеш, преди сто години?
— Не исках да прозвучи така — оправда се Александър.
— Знам. Пошегувах се.
— Мама сега ще остане завинаги млада…
— Нещо, което със сигурност щеше да й се понрави.
— Кой е най-хубавият ти спомен с нея?
— Когато ти се роди.
— Аха… и как беше?
— Двамата с майка ти бяхме в клиниката. Сложиха дюшек на пода и първата нощ тримата прекарахме прегърнати, с теб помежду ни. Внимавахме да не те смачкаме, лежахме раздалечени, за да има достатъчно място за теб, но никога не бяхме изпитвали такава близост. Тогава осъзнах значението на думата „щастие“.
— Толкова ли беше хубаво? — учуди се Александър.
— Исках нощта да не свършва никога.
— Значи, никога вече няма да бъдеш толкова щастлив.
— Значи, че ще бъда щастлив по различен начин… но че онова щастие ще бъде върховното ми щастие.
— Приятно ми е да си мисля, че съм бил част от него, независимо че не си спомням.
— Може да се окаже, че си спомняш, но не го осъзнаваш… А ти — събра смелост Филип — кога си бил най-щастлив?
Александър се замисли. Лапнал върха на яката на ризата си, той лекичко я дъвчеше, навик, който бе придобил отскоро.
— Много пъти и винаги различно.
— Последния път например?
— Когато целунах Анабел на връщане от училище, докато светеше червено на светофара… Беше първата ми истинска целувка и ми се струва, че и аз се почувствах така, сякаш целият свят ми принадлежи.
Филип не каза нищо. Чакаше Александър да обясни коя е Анабел.
— Когато целунах Фийби, усещането не беше толкова силно, и с Крие също беше хубаво, но и с нея беше различно. Как мислиш, с това апаратче ще мога ли да се целувам с момиче? Тези железа по зъбите няма ли да ми пречат?
— То ще те целува заради начина, по който го слушаш, гледаш, разказваш му разни истории, заради куп други неща, които ще намери в теб… и които, може да се окаже, дори не подозираш в себе си.
— Така ли — учудено го изгледа Александър.
После се умълча. Думите на баща му породиха хиляди въпроси. Филип си каза, че досега не бе имал толкова дълъг интимен разговор със сина си, и се почувства щастлив. Нещо подобно на онова, което бе изпитал, докато лежеше на дюшека на пода в клиниката, когато в продължение на една нощ се бе почувствал като краля на света.