Зовът на барабана [bg]

Роджър не беше притеснен от тази хладина. Дори се радваше, че е оставен насаме с мислите си, умът му бродеше свободно, докато тялото му се справяше с ежедневните задачи на борда. А имаше много за какво да мисли.

Не беше чул нищо за репутацията на „Глориана“ или на нейния капитан, преди да се запише в екипажа; би тръгнал и с капитан Ахаб, стига този джентълмен да плаваше за Северна Каролина. Но от разговорите на екипажа разбра, че Стивън Бонет се слави като добър капитан; строг, но справедлив и човек, чиито курсове винаги завършват с печалба. За моряците, много от които се бяха пазарили за процент от печалбата, а не за надница, последното качество компенсираше всички малки дефекти в характера на въпросния капитан.

Не че Роджър беше видял някакви доказателства за тези дефекти. Но забеляза, че около Бонет сякаш винаги има невидима преграда, която малцина смееха да прекрачат. Само помощник-капитанът и боцманът говореха директно с него; моряците свеждаха глави при преминаването му. Роджър помнеше студеното зелено на леопардовите очи, които го огледаха преценяващо; нищо чудно, че никой не искаше да привлича вниманието им.

Повече обаче го интересуваха пътниците. Обикновено не ги виждаше много, но им беше позволено да се качват за малко на палубата два пъти на ден, за да поемат свеж въздух и да изпразнят ведрата с помията зад борда — защото моряците не можеха да се справят с толкова народ — и да си вземат малко вода, която се разпределяше внимателно за всяко семейство. Роджър очакваше тези кратки появи и се опитваше да работи предимно в края на палубата, където им беше разрешено да се разхождат.

Интересът му беше както професионален, така и личен; историкът у него се въодушевяваше от присъствието им, а разговорите им успяваха да облекчат малко самотата му. Те бяха семената на новата страна, те бяха заветът на старото. Онова, което тези бедни изселници знаеха и ценяха, щеше да е онова, което ще предадат на бъдещето.

Ако някой бе подбрал какво да остане от шотландската култура, помисли си той, тя можеше да не съдържа неща като рецепта за брадавици, заради която една старица се караше на многострадалната си снаха („Нали ти казах, Кейти Мак, защо си ми забравила сушената жаба, а пък си взела всичките си боклуци…“), но и това щеше да остане, наред с песните и молитвите, с предената вълна и келтските мотиви.

Роджър погледна ръката си; много ясно помнеше как госпожа Греъм натри голямата брадавица на средния му пръст с нещо, за което тя твърдеше, че е сушена жаба. Той се ухили и потърка с палец мястото. Явно подейства, защото не му порасна друга.

— Сър — чу се тихо гласче зад него, — сър, може ли да докоснем желязото?

Той погледна надолу и се усмихна на малко момиченце, което държеше ръцете на още по-малките си братчета.