Зовът на барабана [bg]

Отне им два дни да натоварят: бурета със сол, топове плат, огромни сандъци с железария, които трябваше да бъдат вдигнати с въжени примки заради теглото им. Ето тук ръстът на Роджър се оказа от голяма полза. В края на въжето, увито около макарата на котвата, той се облегна назад, за да противостои на тежкия сандък, увиснал в другия край, а мускулите му се изпънаха от усилието, докато го сваляше бавно, за да могат двамата мъже долу да го хванат и да го насочат към мястото му във вече почти пълния трюм.

Пътниците се качиха на борда късно следобед — колона емигранти с торби, вързопи, пилета в клетки и деца. Те щяха да пътуват в оградено пространство в предния трюм — и носеха на собственика на кораба печалба, не по-малка от стоките там.

— Работници по договор — каза му Дъф, като гледаше новодошлите с опитно око. — Вървят по петнайсет паунда всеки за плантаторите, младежите по три-четири. Децата са без пари, вървят с майките.

Морякът се изкашля, дълбока, хриплива кашлица, като запален двигател, и изплю храчка, която за малко пропусна перилата. Поклати глава, докато гледаше хората.

— Някои могат да си платят за пътя, ама повечето не могат. Едва успяват да съберат по някой паунд за храната на семейството си.

— Капитанът не ги ли храни?

— О, да. — Дъф отново се изкашля и се изплю. — Ама не безплатно. — Той се ухили на Роджър, избърса си устата и кимна към трапа. — Върви да помогнеш, момче. Не искаме стоката на капитана да падне във водата, нали?

Роджър се изненада, когато вдигна едно момиченце на борда, и го огледа по-внимателно — тогава разбра, че много от жените не са така едри, както изглеждаха, просто бяха облекли няколко ката дрехи; всичко, което притежаваха, вероятно, освен малките вързопи с лични вещи и сандъците с храна за пътуването — и кльощавите деца, заради които правеха тази отчаяна крачка.

Роджър клекна и се усмихна на намусеното дете, което се бе вкопчило в полите на майка си. Беше на не повече от две години, с буйни руси къдрици, а пълните му устни бяха извити надолу от страх и неодобрение към всичко около него.

— Хайде, мъжки — каза тихо Роджър и му подаде ръка. Вече не се опитваше да овладява акцента си; спокойно говореше на тукашния диалект, с който бе израснал и който използваше, без да се замисли. — Мама не може да те вземе сега, ела с мен.

Крайно недоверчиво, момченцето изсумтя и го изгледа лошо, но му позволи да откъсне пухкавите му пръстчета от полите на майка му. Роджър го вдигна на борда и жената го последва мълчаливо. Тя го погледна, когато ѝ подаде ръка по стълбата, лицето ѝ изчезна в мрака като бял камък, пуснат в кладенец, и той се извърна заради ужасно чувство. Сякаш я бе оставил да се удави.

След това видя млада жена, която вървеше по кея. Тя беше от жените, които наричаха хубави — не красиви, но жизнени и с хубава фигура, нещо в нея хващаше окото.