Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Джондалар съзнаваше, че Айла бе постигнала управлението на Уини по такъв естествен начин, че до голяма степен указанията и бяха все още несъзнателни. Той обаче започна от алеята за целенасочено обучение на коня. Указанията му бяха много по-определени и наред с обучението на коня, той също се учеше. Научи се как да седи на коня, как да синхронизира движенията си с неговите мощни мускули, а не просто да подскача на гърба му и откри, че чувствителността на животното към натиска на бедрата и промяната на положението му улесняваше неговото управление.
Колкото повече увереност трупаше и колкото по-удобно се чувстваше на гърба на коня, толкова по-често го яздеше, пък и точно такъв опит му беше нужен, но работата с Рейсър увеличи и привързаността му към него. Джондалар харесваше жребеца от самото начало, но той си оставаше кон на Айла. Все си казваше, че го обучава за нея, но хич не му се щеше да се разделя с него.
Джондалар беше планирал да си замине веднага след Пролетния фестивал, но въпреки това все още беше тук, без сам да знае защо. Измисляше си разни причини — прекалено рано бе да се пътува в такъв променлив сезон, беше обещал на Айла да обучи жребеца — но си знаеше, че това са само извинения. Талут мислеше, че бе останал, за да отиде с тях на Лятната среща и Джондалар не се опитваше да го разубеждава, макар че все си повтаряше, че ще си замине преди те да тръгнат. Всяка нощ, когато си лягаше, особено ако Айла отидеше в Лисичето огнище, той си казваше, че си заминава на сутринта и винаги отлагаше. Бореше се със себе си, но колкото пъти сериозно се замислеше да си стегне багажа и да си тръгне, толкова пъти си я представяше как лежи неподвижна и студена на пода на Огнището на Мамута и не можеше просто да стане и да си замине.
Мамут бе разговарял с Джондалар в деня след фестивала и му бе казал, че коренът бил твърде силен за него и той не можел да управлява действието му. Беше споменал, че е твърде опасен и че вече никога няма да го използва. Бил посъветвал същото и Айла и я бил предупредил, че ще и е нужна силна защита, ако реши отново да се възползва от него. Без фактически да го казва, старият шаман бе намекнал, че по някакъв начин Джондалар бе успял да помогне на Айла и да я върне в съзнание.
Думите на шамана разтревожиха Джондалар, но и по някакъв странен начин го успокоиха. Защо мъжът от Огнището на Мамута го бе помолил да остане, когато бе изпитал страх за безопасността на Айла? И защо Мамут бе намекнал, че именно Джондалар я е върнал? Тя беше Обещана на Ранек и нямаше никакви съмнения относно чувствата на ваятеля към нея. След като Ранек беше там, защо Мамут се обръщаше към него? Защо Ранек не я бе върнал? Какво беше известно на стареца? Каквото и да бе то, Джондалар не можеше да понесе мисълта да не е там, когато Айла отново би имала нужда от него, нито да и позволи да се сблъска с някоя опасност без него, но още по-малко можеше да се примири с мисълта тя да живее с друг мъж. Не можеше да реши дали да си замине, или да остане.
— Вълчо! Пусни я! — извика Ръги, ядосана и разстроена. Двамата с Ридаг си играеха в Огнището на Мамута, където ги беше изпратила Нези, за да може да си събере нещата. — Айла! Вълчо ми взе куклата и не иска да я пусне.
Айла седеше в средата на леглото, сред вещите си, подредени в добре оформени купчини.
— Вълчо! Пусни куклата! — заповяда му тя. После му направи знак: — Ела тук.
Вълчо остави играчката, която бе направена от кожени изрезки. Сетне подви опашка и защапука към Айла.
— Тук, при мен — изкомандва тя и посочи горната част на нара, където обикновено спеше вълчето. То скочи на мястото си.
— А сега легни и повече не досаждай на Ръги и Ридаг. Вълчо се изтегна, постави глава на лапите си и я загледа със скръбен, каещ се поглед.