Ловци на мамути

След като мамутското стадо отмина, хората от Лъвския бивак го последваха с ентусиазъм. Не за да ловуват, това щеше да дойде по-късно. Събираха меката им, пухкава, зимна вълна, която се смъкваше на големи кичури през по-грубата им предпазна външна козина. Естествено оцветената тъмночервена материя, която събираха от земята и от трънака, по който тя се захващаше, се считаше за специален подарък от Духа Мамут.

По стечение на обстоятелствата, те имаха възможност да събират с голямо въодушевление и бялата вълна на муфлоните, която по естествен път беше опадала от дивите овни през пролетта, а също и невероятно меката землисто кафява мъхната козина на мускусните бикове и по-светло червеникавата на носорозите. Мислено отправяха благодарности и думи на признателност към Великата Земя Майка, която щедро даряваше Своите деца с всичко, от което се нуждаеха — растителна храна, животни и материали като кремък и глина. Те трябваше само да знаят накъде да гледат и кога да ги търсят.

Независимо, че ранните растителни видове — осигуряващи въглехидрати — бяха добавени с ентусиазъм към тяхната храна, при цялото налично разнообразие от животни, Мамутоите ловуваха малко през пролетта и началото на лятото, освен, ако запасите им от месо не бяха силно намалели. Животните бяха много измършавели. Дълбоката, сурова зима беше изсмукала запасите им от концентрирана енергия — във формата на мазнина. Скитанията им се ръководеха от нужната да попълнят тези си запаси. Убиваха по няколко мъжки бизона, ако козината на врата им беше черна, което показваше, че все още имат сланина, както и няколко бременни женски от различни видове тревопасни, заради крехкото месо на зародиша и меката му козина, от която ставаха хубави бебешки дрехи и бельо. Най-голямото изключение от това правило беше северният елен.

Големи стада от северни елени мигрираха на север, рогатите женски със заченатите през последната година малки, ги водеха по следите, които помнеха, към традиционните места за раждане, следвани от мъжкарите. Както ставаше и при другите стадни тревопасни животни, редовете им оредяваха поради вълците, които преследваха стадата по фланговете, търсейки слабите и старите. Същото правеха и няколко вида хищници от рода на котките: големите рисове, дългите леопарди и по някой и друг едър пещерен лъв. Останките след угощението на големите хищници осигуряваха храна за множество по-малки месоядни и лешоядни животни, както четириноги, така и хвъркати — лисици, хиени, кафяви мечки, цибетки, малки степни котки, лакомци, невестулки, гарвани, каня, ястреби и много други.

Двуногите ловци преследваха всички тези видове. Кожите и перата на техните ловни конкуренти не бяха пренебрегвани, въпреки че основният дивеч за Лъвския бивак беше северният елен — не заради месото му, макар че и то не ставаше зян. Езикът му се считаше за деликатес и голяма част от месото се изсушаваше, за да се използва като храна при пътуване, но ловците го преследваха главно заради кожата. Обикновено сиво светло бежова, но варираща от слонова кост почти до черна, с червеникавокафяв оттенък при младите, кожата на повечето скитащи северни елени беше лека и топла. Поради естествените си топлоизолационни качества, нямаше по-добър материал от еленовата кожа за облекло в студено време и тя нямаше равна на себе си за завивки и подови постелки. Лъвският бивак всяка година устройваше засади и копаеше ями-капани за северни елени, както, за да попълни собствените си запаси, така и за подаръци, които хората взимаха със себе си по време на летните пътешествия.