Ловци на мамути

— Не ме безпокоиш — отговори Айла, макар че не беше така.

Огледа приспособлението, направено от тънки каишки, усукани и вплетени една в друга.

Кобилата се бе разгонила в началото на сезона. Скоро след като забеляза състоянието на Уини, Айла чу призивното цвилене на жребец в степта. Макар че предишния път Айла бе успяла да намери кобилата, след като тя бе отишла да живее с един жребец и табуна му, сега не можеше да допусне, да загуби Уини заради някакъв жребец. Този път можеше и да не успее да си върне приятелката. Айла беше използвала нещо като юлар и въже, за да ограничава действията на кобилата, а също и на младия жребец, който бе силно заинтригуван и възбуден. Държеше ги в пристройката, когато не можеше да бъде заедно с тях. Оттогава насам от време на време използваше юлара, макар че предпочиташе да оставя Уини да излиза и да се прибира, когато пожелае.

— Как се борави с него? — попита Айла.

Джондалар използва за демонстрацията Уини и допълнителното устройство, което беше направил за нея. Айла му зададе няколко въпроса с престорено безстрастен тон, но почти не обърна внимание на отговорите. Много повече и влияеше топлината, която струеше от застаналия до нея Джондалар, както и лекия му приятен мъжки аромат. Не можеше да откъсне очи от ръцете му, играта на мускулите на гърдите му, набъбналата му мъжественост. Надяваше се въпросите и да оживят разговора, но веднага щом свърши с обяснението на приспособлението, той рязко си тръгна. Айла проследи с поглед как той грабна ризата си, яхна Рейсър и като го управляваше с новите юзди, се насочи нагоре по склона. За миг се замисли дали да не го последва с Уини, но се отказа. Щом като толкова бързаше да се махне от нея, сигурно не му се искаше тя да се навърта около него. Гледаше подир него, докато той се изгуби от погледа и. Вълчо, който упорито джафкаше край нея, най-сетне успя да привлече вниманието и отново. Айла уви прашката около главата си, провери колко камъни има в кесията, след това взе вълчето и го сложи зад тила на Уини. Яхна я и потегли нагоре по склона в посока, различна от тази, към която се бе насочил Джондалар. Беше намислила да иде на лов с Вълчо и нищо не и пречеше да го стори. Вълчо вече се опитваше да завардва и лови мишки; освен това тя бе забелязала, че той много удачно подплашва дивеча, който тя целеше с прашката. Макар че в началото го правеше случайно, вълчето бързо усвои умението и вече бе обучено да плаши дивеча по нейна команда.

Айла беше права в едно отношение. Джондалар си тръгна така припряно не защото не искаше да бъде край нея точно тогава, а просто, защото му се искаше да бъде край нея през цялото време. Нужно му бе да се отърси от собствените си реакции, провокирани от близостта на Айла. Сега тя беше обещана на Ранек и той вече не можеше да има нищо общо с нея. Напоследък си бе създал навика да излиза на езда, когато искаше да се измъкне от затруднено положение или от стреса на противоречивите емоции, или просто да остане насаме с мислите си. Започна да разбира защо Айла така често яздеше Уини, когато нещо я безпокоеше. Препускането на гърба на жребеца в откритата затревена равнина и полъхът на вятъра върху лицето му го ободряваха и успокояваха. Щом стигна степта, той даде знак на Рейсър да препусне в галоп и се прилепи към изпънатия му здрав врат. Оказа се учудващо лесно да приучат коня да носи ездач, но в продължение на известен период и Джондалар, и Айла го бяха привиквали към това по различни начини. По-трудно беше да се измисли как да се обучи Рейсър да разбира накъде да върви според указанията на ездача.