Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— И вие, чиновниците, с вашите тайни! Хм! — сопна се агентът на ЦРУ. — Надявам се, че се справяте по-добре с жените си. — Той замълча. — Всичко това ще повлияе ли на бизнеса ми? — Реши, че този въпрос е добра идея.
— Бих казал, за добро — отвърна Казуо. По този въпрос постигнаха пълно съгласие.
— Всички трябва да проявим търпение. Ще настъпят тежки времена, преди наистина да дойдат добрите.
— Ала те със сигурност ще дойдат — подхвърли друг уверено. — Истински трудната част е зад гърба ни.
„Не и ако успея да сторя необходимото“ — каза им мислено Номури. Но какво, по дяволите, означаваше „Северна зона за ресурси“? Терминът така прилягаше на разузнавателния бранш, че той знаеше, че е чул нещо важно, без изобщо да разбира за какъв дявол става въпрос. Сетне се наложи да се прикрие с обширен разказ за новата си връзка със стюардесата, за да бъде пак сигурен, че те ще запомнят историята, а не въпросите му.
Жалко, че трябваше да пристигнат по тъмно, ала просто такъв им бил късметът. Половината флотилия се бе отклонила към Гуам, разполагащ с далеч по-хубаво естествено пристанище, понеже всички хора на тези острови трябваше да видят японския флот — на адмирал Сато му дойде до гуша от названието „сили за самоотбрана“. Сега вече имаше истинска флота, състояща се от бойни кораби и сражаващи се мъже, усетили донякъде вкуса на битката, а ако историците по-късно напишеха, че тяхното сражение не е било истинско или пък честно… Е, кой военен учебник не хвалеше значението на изненадата при нападателни операции? „Доколкото зная, никой“ — каза си адмиралът, когато през бинокъла видя неясните очертания на хълма Такпочао. Там вече имаше мощен радар, монтиран и функциониращ, както му съобщиха електронните му специалисти преди час. Поредният важен фактор за защитата на земята, принадлежаща отново на отечеството му.
Той стоеше сам в тъмата преди зазоряване, в десния край на капитанския мостик. „Какво странно понятие“ — помисли си. Тъма ли? Нищо подобно. Тя носеше вълшебен покой, особено когато си сам и го запазваш за себе си, а умът ти започва да изключва разсейващите те неща. Над главата му се чуваше слабото жужене на електронната апаратура, напомнящо за кошер дремещи пчели, но скоро и този шум бе заглушен. Долиташе също далечното бучене на корабните системи. „Най-вече от двигателите и от вентилационните тръби на климатичните инсталации“ — каза си и се абстрахира от звука. Нямаше хора, които да го безпокоят с шума си. Командирът на „Муцу“ налагаше стабилна дисциплина на мостика. Моряците не говореха, освен ако нямаше някаква причина, и се съсредоточаваха над задълженията си, както подобаваше. Един по един, адмирал Сато елиминира страничните шумове. Така останаха единствено шепотът на морето и прекрасното свистене на стоманения корпус, порещ вълните. Той погледна надолу и видя ветрилообразната пяна, чиято белота беше искряща и в същото време бледа. Отзад пък широката водна ивица бе в приятно, флуоресциращо зелено, идващо от разбития фитопланктон — мънички създания, излизащи през нощта на повърхността по причини, които Сато никога не си направи труда да научи. „Може би искат да се насладят на луната и звездите“ — каза си той и се усмихна в мрака. Пред него беше остров Сайпан: само една точка на хоризонта, по-черна от самата тъмнина. Изглеждаше така, понеже той затъмняваше звездите на западния хоризонт, а един моряк знаеше, че ако някъде в ясна нощ не се виждат звезди, то там би трябвало да има суша. Наблюдателните постове, бдящи от местата си на върха на предните надпалубни съоръжения, я забелязаха много преди него, но това не намали удоволствието от собственото му откритие. Както при моряците от всяко поколение, и сега имаше нещо специално в първото появяване на суша, тъй като всяко плаване завършваше с един вид откритие. Сегашното не правеше изключение.
Още звуци. Първо отривистото бръмчене на електромоторите, завъртащи радарните системи, сетне нещо друго. Знаеше, че го е усетил късно — плътно боботене откъм десния борд, някак раздиращо, което бързо се усилваше, докато той разбра, че не можеше да е друго освен рева на приближаващ се самолет. Сато свали бинокъла си и хвърли поглед надясно, без да вижда каквото и да било, докато очите му не уловиха движение близо до него на палубата и две стреловидни фигури не профучаха над главата му. „Муцу“ потрепера от силната им въздушна струя, при което адмиралът почувства ледена тръпка, последвана от изблик на гняв. Той отвори рязко вратата на кабината на щурвала.
— Какво, по дяволите, беше това?
— Два изтребителя F-3, провеждащи учебна атака — докладва вахтеният офицер. В бойния информационен център ги следяха от няколко минути. — Ние ги осветихме с ракетните ни търсачи.