Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Стори му се, че тя всеки момент ще се разплаче.
Седна до нея на канапето, много внимателно я прегърна, но почти веднага се отдръпна.
— Изпий си брендито. Не си се докоснала до него.
Тя взе чашата си, но не отпи.
— Вчера видях Тесърови — каза тя. — Звъннах най-напред на теб, но понеже те нямаше, им се обадих. Останах само половин час, защото ме хвана яд. Сега те казват, че ти си онзи, който е дебнел около къщата ми, че може би ти си убил Грег и се правиш, че все едно нищо не е станало.
— Джени, това е напълно естествено. В края на краищата Тесърови не знаят нищо за мен.
— Какво искаш да кажеш?
Безпокойството в очите й го накара да се усмихне.
— Та те са ме виждали само един път, нали така? И откровено казано, сториха ми се възглупави.
— Глупави?
Вече съжаляваше, че го каза; трябваше да премълчи поне епитета.
— Ами… какво друго да си помисля? Искам да кажа, за тях? Виждал съм ги само един път — онази вечер. Дик пи повече, отколкото може да носи. Трябва ли да имам много високо мнение за тях?
— Те са ми приятели.
— Знам това, Джени. Но понеже стана въпрос кой какво мисли… — Робърт се изправи. — Добре, не казвам нищо лошо за Дик. Виждал съм го само един път и той беше леко пийнал.
— Тогава той те защитаваше.
— Но сега, изглежда, е започнал да пее друга песен.
— Да, Наоми също.
Робърт пъхна ръце в джобовете си.
— Чудесно. И твоето ли отношение промениха?
Джени стана от канапето.
— Казах ти — тръгнах си, защото ми стана неприятно от това, което ми наговориха.
Джени тръгна към банята, върна се и взе чантичката си от канапето.
— Джени…
Тя не се обърна, влезе в банята и затвори плътно вратата зад себе си. Робърт чу как пусна чешмата. Пушеше намръщен и отпиваше от брендито. Сипа си още. Джени се върна.
— Джени, защо не ми кажеш какво има? В края на краищата нищо не може да ме уплаши след всичко, което преживях тази седмица.
Тя мълчеше, застанала права с чантичката си в ръка, и вече не го и поглеждаше.
— Помолих те да дойдеш тази вечер, защото мислех, че ще ти бъде интересно да чуеш онова, което имах да ти кажа. Знам, че не е много. Нищо определено и все пак… — Осъзна, че тя не го и чуваше. — Няма ли да седнеш да си допиеш кафето и брендито?
Сега тя го погледна; погледът й беше далечен и тъжен.
— Не. Мисля, че е по-добре да си вървя.
— Джени, какво има? Ако мислиш, че… съм бутнал Грег в реката, кажи ми го. Кажи нещо.
Джени направи няколко крачки към камината, празната и черна камина, която Робърт беше изчистил от пепелта, и втренчи поглед в нея. Стори му се, че е отслабнала още след онази вечер, когато бяха в „Джасерин Чейнс“.
— С кой друг се видя в събота и неделя?
Тя го погледна, сви леко рамене като дете, което отговаря без желание на въпросите на голям човек.
— В неделя бях при мисис Ван Влийт.
Робърт въздъхна дълбоко.
— И какво ти каза тя?
— Разгледах стаята на Грег. Заедно с нея.
Робърт се намръщи — нямаше търпение.
— Откри ли нещо?
— Не. Мислех, че може да открия някакви следи, но нямаше нищо.
Робърт запали нова цигара.
— Някакви дрехи да са изчезнали? Да е изнасян куфар или нещо друго?
Джени го погледна — в очите й имаше огорчение и негодувание.
— Мисля, че не трябва да се виждам повече с теб, Робърт.
Думите й го сепнаха.
— Добре, Джени. Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?
Тя кимна. Сетне със скования вид на човек, който усеща, че го наблюдават, взе от масичката цигарите си, до които така и не се бе докоснала, сложи ги в чантичката си и отиде до гардероба за палтото си. Робърт го взе преди нея и й помогна да се облече. Стори му се, че докато се обличаше, тя избягваше ръцете му и нарочно се прегърби, за да не се докосне до тях.
— Няма нужда да ми казваш какво ти е наговорила мисис Ван Влийт — каза Робърт. — Мисля, че се досещам.
— Не е това — каза Джени на вратата. — Сбогом, Робърт.
18
Тази нощ Джени не спа и на следващия ден — във вторник, не отиде на работа. В понеделник вечерта дори не си легна — ходеше из къщата, сядаше за по няколко минути със стихосбирките на различни поети, заставаше до тъмния прозорец, за да погледне навън и да чуе кукумявката — един от символите на смъртта, помисли си тя. Полежа малко на леглото със скръстени зад главата ръце, без да гаси лампата. Беше облечена само с късия си хавлиен халат. Беше се изкъпала преди няколко часа, преди цяла вечност, както й се струваше. Едно време, когато дойдеше сряда или събота вечер — или може би три пъти седмично, — майка й изпращаше братчето й Еди, което тогава беше на осем или десет години, да се изкъпе, а то й отговаряше: „Да се окъпя?!“ — с такъв тон, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Малкият Еди, който почина на дванадесет години. Толкова време беше минало и понякога й се струваше, че той е бил нейно дете.