Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Да се откажат от какво?
— Колко трудно ще бъде да накарам всички да спрат да използват паршите като роби? Да ги дадат или… — Гръм да го удари, тя не искаше да сложи началото на изтреблението на целия им род, нали? Но това бяха Пустоносните. — … или да ги освободят, или нещо такова. Да ги извадят вън от лагерите.
— Колко трудно? Без да се замислям, казвам невъзможно. Или наистина невъзможно. Защо въобще бихме искали да правим нещо такова?
— Ясна смяташе, че те може би са свързани с Пустоносните и с тяхното завръщане.
Адолин поклати глава и се умисли.
— Шалан, ние едва смогваме да накараме Върховните принцове да воюват като хората. Ако баща ми или кралят изискат всички да се отърват от паршите си… В името на Бурите! Това ще разбие кралството в един миг.
Значи Ясна беше права и за това. Никаква изненада. На Шалан наистина ѝ беше интересно да види колко ожесточено се противи на идеята самият Адолин. Той глътна щедро от виното, напълно сащисан.
Явно беше време за отстъпление. Срещата мина много добре; не би желала да я завърши в подобен горчив дух.
— Това беше нещо, което Ясна каза. Но наистина бих предпочела Сиятелната господарка Навани да отсъди колко важно е предположението. Тя познава дъщеря си и нейните писания по-добре от всекиго.
Адолин кимна.
— Тогава отиди при нея.
Шалан почука с пръсти по хартията.
— Опитах. Тя не се държа особено предразполагащо.
— Понякога леля Навани може да е надменна.
— Не е това — обясни Шалан и погледът ѝ мина по писмото. Отговор, който получи на молбата да се срещне с Навани и да обсъдят работата на дъщеря ѝ. — Тя не иска да се вижда с мен. Надали иска да признае, че съществувам.
Адолин въздъхна.
— Не иска да повярва. За Ясна, имам предвид. За нея ти представляваш нещо — истината, по някакъв начин. Дай ѝ време. Просто има нужда да скърби.
— Не съм убедена, че това може да чака, Адолин.
— Ще говоря с нея. Какво ще кажеш?
— Прекрасно. Почти като теб.
Той се усмихна.
— Не е нещо особено. Тоест, щом почти-едва ли не-може би ще се женим, навярно трябва да се грижим взаимно за интересите си. — Той замълча, после додаде. — Но не споменавай онова за паршите пред друг. Няма да се приеме добре.
Шалан кимна разсеяно. Сетне осъзна, че го зяпа. Един ден щеше да целуне тези устни. Позволи си да си го представи.
И ах, очи на Аш… в него имаше нещо приветливо. Не го очакваше у толкова високопоставен човек. Всъщност, никога не беше срещала високородни хора, преди да дойде на Пустите равнини, обаче всички мъже с положение, близко до това на Адолин, които познаваше, бяха сковани и даже ядовити.
Не и Адолин. В името на Бурите, да е с него беше още нещо, с което можеше много силно да привикне.
Хората на верандата се размърдаха. За миг Шалан не им обърна внимание, ала тогава мнозина почнаха да се надигат от столовете и да поглеждат на изток.
Бурята. Точно така.
Тревога прониза Шалан, когато се обърна по посока на Произхода на Бурите. Вятърът ставаше по-мощен, по верандата се понесоха листа и боклуци. Долу Външният пазар беше събран, шатрите бяха сгънати, тентите — навити и прозорците затворени. Всички военни лагери се готвеха.
Шалан натъпка вещите си в чантата, стана и пристъпи към края на балкона, стиснала със свободната си ръка каменния парапет. Адолин отиде при нея. Зад тях хората се трупаха и шушукаха. Шалан чу стържене на желязо по камъка — паршите почнаха да издърпват масите и столовете и ги прибираха, за да ги опазят и за да направят място на светлооките да се оттеглят на безопасно място.
Хоризонтът постепенно потъна в мрак като потъмняващо от гняв лице. Шалан стискаше парапета и гледаше как целият свят се преобразява. Ластарите се прибраха, скалните пъпки се затвориха. Тревата се скри в дупките си. Някак си знаеха. Всички знаеха.
Въздухът стана студен и влажен. Ветровете преди бурята заблъскаха Шалан в лицето и развяха косите ѝ назад. Долу, право на север, лагерите бяха струпали отпадъците, та бурята да ги отвее. Това беше забранено в по-цивилизованите краища, където боклуците можеха да се озоват в следващия град. Ала тук нямаше следващ град.
Хоризонтът потъмня още повече. Неколцина от светлооките на балкона избягаха в задната стая, победени от тревожността си. Повечето обаче останаха и се умълчаха. Горе вятърните духчета се стрелкаха в ручейчета светлина. Шалан улови Адолин за ръката и се взря на изток. Минаха минути, преди най-сетне да я види.
Стената на бурята.