Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Господи помилуй! — възкликна неволно мистър Пикуик.
— И одрахте ли го жив, сър? — запита мистър Уинкл, побледнял като платно.
— Пратих му бележка. Пишех, че е мъчителна работа. И е вярно.
— Естествено — вметна мистър Уинкл.
— Казвах, че съм дал дума като джентълмен да го одера жив. Доброто ми име бе на карта. Нямах избор. Като офицер на негово величество бях длъжен да го одера жив. Съжалявах за тази необходимост, но трябваше да го сторя. Той се остави да го убедя. Разбра, че законът на службата го повелява. Избяга. Аз се ожених за нея. Ето дилижанса. Това е нейната глава.
Привършвайки, мистър Даулър посочи току-що спрелия екипаж, от чийто отворен прозорец едно доста хубавко лице със синя шапчица търсеше някого измежду тълпата на плочника: много вероятно самия дързък джентълмен. Мистър Даулър плати сметката си и се спусна навън с пътните си шапка, палто и наметало; мистър Пикуик и приятелите му го последваха, за да заемат местата си.
Мистър Тъпман и мистър Снодграс се бяха качили отзад върху покрива на дилижанса, мистър Уинкл бе влязъл вътре в колата, а мистър Пикуик се канеше да го последва, когато Сам Уелър се доближи до господаря си и шепнейки с много тайнствен вид на ухото му, го замоли да поговорят малко.
— Е, Сам? — рече мистър Пикуик. — Какво има?
— Доста опака работа, сър — отвърна Сам.
— Какво? — запита мистър Пикуик.
— Ето к’во, сър — продължи Сам. — Собственикът на дилижанса май ни играе мръсен номер.
— Как така, Сам? — запита мистър Пикуик. — Да не би имената ни да не са в пътния лист?
— Имената не само са в пътния лист, сър — отвърна Сам, — ами едно от тях са го вписали и на вратата на дилижанса. — И докато говореше, Сам посочи към онази част на вратата на дилижанса, гдето обикновено стои името на собственика; и там наистина бе изписано с големи златни букви магическото име Пикуик!
— Боже мой! — възкликна мистър Пикуик, напълно зашеметен от съвпадението. — Какво невероятно странно нещо!
— Да, ама туй не е всичко — рече Сам, като отново привлече вниманието на господаря си към вратата на дилижанса. — Не им стига дет са написали Пикуик, ами взели, та турили и Моузес82 отпред; туй, викам аз, значи да лепнеш и подигравка на обидата, както казал папагалът, щото не само го отвлекли от родния му край, ами отпосле го накарали да говори на английски.
— Безспорно, много е странно, Сам — забеляза мистър Пикуик, — но ако ние останем още да говорим тук, ще си загубим местата.
— Ама как, нищо ли няма да направим по тоз случай, сър? — извика Сам, напълно стъписан от хладнокръвието, с което мистър Пикуик се готвеше да се настани в каретата.
— Да направим? — повтори мистър Пикуик. — Какво можем да направим?
— Ама никого ли няма да напердашим, задето си е позволил ей туй нахалство, сър? — рече мистър Уелър, защото бе очаквал поне една заръка да предизвика незабавно на бойно стълкновение кондуктора или кочияша.
— Не, разбира се — живо отвърна мистър Пикуик, — не, в никой случай. Скачайте веднага на мястото си.
— Май нещо му е станало на началството — мърмореше си Сам, като се отдалечаваше, — иначе никога нямаше да си стои тъй мирно и тихо. Дано онуй дело не го е прекършило отвътре; лошо, много лошо.
Мистър Уелър поклати замислено глава; и заслужава да отбележим, за да поясним доколко присърце вземаше той това обстоятелство, че не проговори ни една дума, догдето не стигнаха пътната бариера при Кенингстън; а да остане той тъй дълго безмълвен, беше безспорно невиждано дотогава явление.
По време на пътуването не се случи нищо, достойно да бъде нарочно упоменато. Мистър Даулър разказа множество анекдоти, доказващи неговите лични подвизи и безстрашие, като се обръщаше към мисис Даулър за потвърждение; а мисис Даулър неизменно вмъкваше в добавка някои забележителни данни и обстоятелства, които мистър Даулър бе забравил или може би премълчал от скромност — защото притурката винаги целеше да изтъкне, че мистър Даулър бе дори още по-изумителен, отколкото сам той се представяше. Мистър Пикуик и мистър Уинкл слушаха напълно възхитени и разговаряха от време на време с мисис Даулър, една много приятна и обаятелна особа. И така, благодарение на мистър Даулъровите разкази и мисис Даулъровите чарове, на мистър Пикуиковото добродушие и мистър Уинкловото внимание вътре в екипажа цареше задушевност през целия път.
82
Мойсей (библ.).