Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Пътническата чакалия на заведението „Белият кон“ е, разбира се, неуютна; иначе нямаше да е пътническа чакалня. Това е залата от дясната страна и в нея сякаш самичко се е домъкнало своеволно кухненско огнище, придружено от ръжен, дилаф и лопата. Чакалнята е разделена с прегради за уединение и спокойствие на пътниците и е снабдена със стенен часовник, огледало и жив прислужник, настанен в малък заслон за миене на чаши на единия край на помещението.
Едно от отделенията беше заето точно в този момент от човек на около четиридесет и пет години: погледът му бе остър, темето — плешиво и лъскаво, но отстрани и отзад на главата си имаше гъста къдрава черна коса, имаше и широки черни бакенбарди. Бе закопчал кафявия си жакет до брадичката, а голяма пътна шапка от тюленова кожа, палто и наметало бяха положени до него. Щом мистър Пикуик влезе, той вдигна очи от закуската си със свиреп и властен вид, преизпълнен с достойнство; и след като огледа този джентълмен и неговите другари до пълно удовлетворение, затананика някаква песен така, сякаш искаше да каже, че подозира, че някой би искал да го измами, но нямало да го бъде.
— Келнер! — повика джентълменът с бакенбардите.
— Да, сър? — отвърна призованият, изскачайки от горепоменатия заслон; лицето му бе мръсно също като пешкира в ръката му.
— Още препечени филийки.
— Добре, сър.
— Намазани с масло, не забравяйте — добави свирепо джентълменът.
— Веднага, сър.
Джентълменът с бакенбардите отново затананика по същия начин като преди и в очакване на препечените филийки, се приближи към огнището, взе под мишница опашките на жакета си, погледна си ботушите и се замисли.
— Къде ли спира този дилижанс в Бат? — обърна се благо мистър Пикуик към мистър Уинкл.
— Хм… а… какво казахте? — обади се непознатият човек.
— Запитах моя приятел, сър — отвърна мистър Пикуик, винаги готов да влезе в разговор, — дали знае на кое място в Бат спира дилижансът. Навярно вие бихте могли да ме осведомите?
— В Бат ли отивате? — рече непознатият.
— Да, сър — отвърна мистър Пикуик.
— И другите господа?
— И те също — осведоми го мистър Пикуик.
— Но не вътре в колата… Да пукна, ако пътувате вътре — рече непознатият.
— Една част от нас — забеляза мистър Пикуик.
— Една част от вас! — натърти непознатият. — Аз имам две места. Ако се опитат да натъпчат шест души в тази проклета кутийка, дето побира само четирима, ще наема пощенска карета и ще ги дам под съд. Аз съм си платил за местата. Това няма да го бъде; казах на чиновника, когато плащах, че няма да го бъде. Зная, че ги правят тези неща. Зная, че ги правят всеки ден; но на мене няма да го направят, в никой случай. Тези, които добре ме знаят, знаят добре и това, дявол да го вземе! — Тук свирепият джентълмен зазвъни яростно и каза на прислужника да му донесе препечения хляб след пет секунди, иначе щял да съжалява.
— Позволете ми да забележа, добри ми сър — рече мистър Пикуик, — че проявеното от вас вълнение е съвсем ненужно. Аз имам само две места вътре в колата.
— Радвам се да го чуя — отвърна свирепият човек, — аз оттеглям думите си. Прося извинение. Ето визитната ми картичка. Нека се запознаем.
— С голямо удоволствие, сър — отзова се мистър Пикуик. — Ние ще бъдем съпътници и се надявам компанията да се окаже взаимно приятна.
— И аз се надявам, че ще е тъй — рече свирепият човек. — Знам, че ще е тъй. Вашият вид ми харесва; допада ми. Господа, вашите ръце и имена. Да се запознаем.
Това любезно слово бе, разбира се, последвано от размяна на дружески приветствия; и свирепият джентълмен веднага захвана да осведомява приятелите, със свойствените си кратки, резки и несвързани изречения, че се казвал Даулър; че отивал до Бат за развлечение; че преди бил военен; че сега се занимавал с търговия като джентълмен; че живеел от печалбите си; и че особата, за която взел второто място, била не друга, а самата мисис Даулър, неговата изискана съпруга.
— Тя е прекрасна жена — рече мистър Даулър. — Гордея се с нея. С пълно право.
— Надявам се, че ще имам удоволствието да се уверя — рече мистър Пикуик с усмивка.
— Непременно — отвърна Даулър. — Тя ще се запознае с вас. Тя ще ви оцени. Аз я ухажвах при странни обстоятелства. Спечелих я чрез дързък обет: ето как. Видях я; влюбих се в нея; предложих и да ми стане жена; тя отказа. „Вие обичате друг?“ — „Да.“ — „Познавам ли го?“ — „Да.“ — „Добре, ако той остане тук, ще го одера жив.“