Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Сам бе прибрал стълбичката и тъкмо се канеше да скочи на капрата, когато почувствува някой да го докосва леко по рамото; а когато се обърна, баща му бе застанал пред него. По лицето на възрастния джентълмен се четеше униние; той клатеше глава и рече с укор в гласа:
— Знаех к’во ще излезе от таз работа, кат не й разбрахте колая. О, Сами, Сами, що не му стъкмихме едно алиби!
Глава тридесет и пета
— Но действително, драги мой сър — рече дребният Пъркър, дошъл в квартирата на мистър Пикуик сутринта след делото, — действително и сериозно, като оставим раздразнението настрана, нали не възнамерявате да не плащате разноските и обезщетението?
— Нито половин пени — решително възрази мистър Пикуик, — нито половин пени.
— Да живее принципът, както казвал лихварят, когато не щял да отсрочва полици — провикна се мистър Уелър, зает с разчистване на масата след закуска.
— Сам — рече мистър Пикуик, — бъдете тъй любезен и слезте на долния етаж.
— Слушам, сър — отвърна мистър Уелър и се оттегли съобразно вежливия намек на господаря си.
— Не, Пъркър — продължи много сериозно мистър Пикуик, — ето, приятелите ми и те се опитаха да ме отклонят от моето решение, но без успех: аз ще продължа заниманията си както обикновено, докато противниците ми в процеса получат право да се изпълни присъдата; и ако те се окажат тъй безсъвестни, че да се възползуват от нея и поискат да бъда арестуван, то аз ще се подчиня с пълно спокойствие и душевна бодрост. Кога биха могли да сторят това?
— Могат да получат изпълнително решение през следващата сесия, драги мой сър — отвърна Пъркър. — Точно два месеца дотогава, драги мой сър.
— Много добре — заключи мистър Пикуик, — и до това време, драги приятелю, не искам да чуя ни дума повече по тази работа. А сега — продължи мистър Пикуик, поглеждайки приятелите си с благодушна усмивка и блясък в очите, който никакви очила не биха могли да замъглят или прикрият — остава само един въпрос: къде отиваме?
Мистър Тъпман и мистър Снодграс бяха премного развълнувани от героизма на своя приятел и не бяха в състояние да отговорят. Мистър Уинкл не можеше все още да отърси от съзнанието си спомена за своите показания пред съда, затова не бе в състояние да направи никакво предложение по никакъв въпрос; и тъй, мистър Пикуик почака напразно.
— Е добре — рече този джентълмен, — ако оставяте на мене да посоча мястото на следващото ни пътуване, предлагам Бат. Мисля, че ни един от нас не е ходил там.
Никой не бе ходил там; и тъй като идеята намери горещ сторонник в лицето на Пъркър (той считаше за доста вероятно малко промяна и веселие да помогнат на мистър Пикуик да обмисли по-добре своето решение и да не мисли повече за затвора за длъжници), съгласието бе единодушно; и Сам биде веднага пратен до „Белият кон“ да запази пет места за дилижанса, тръгващ в седем и половина часа следващата утрин.
Останали бяха точно две вътрешни места и точно две външни и Сам ги взе всичките; а след като си размени няколко любезности с чиновника на гишето по повод на оловната половин крона, предложена му с останалото ресто, той се върна в „Джордж и ястребът“, гдето здраво се залови за работа, докато стана време за лягане: постара се да прибере горни и долни дрехи във възможно най-малко пространство и развихри техническия си гений, изобретявайки най-различни хитри способи за прикрепяне капаци на куфари без всякакви брави и шарнири.
Следващото утро бе много неблагоприятно за пътуване — влажно, мрачно, дъжделиво. От конете, впрегнати в дилижанси и минаващи през града, се вдигаха такива изпарения, че външните пътници не се виждаха. Вестникарчетата бяха тъй прогизнали, че миришеха на плесен. Струйки вода се стичаха от шапките на продавачите на портокали, когато пъхаха глави през прозорчетата на каретите и оросяваха пътниците по много освежителен начин. Евреи, предлагащи чекийки с петдесет остриета, ги затваряха, загубили надежда. Продавачи на джобни бележници си държаха бележниците в джоба. Верижки за часовници и вилици за препичане на филии се продаваха на безценица, а за чантички за моливи и сюнгери съвсем нямаше купувачи.
Предоставяйки на Сам Уелър да спасява багажа от седем-осем носачи, нахвърлили се дивашки да го поемат в момента щом спря дилижансът, и установявайки, че са дошли около двадесет минути по-рано, мистър Пикуик и приятелите му отидоха да се заслонят в пътническата чакалня — последно убежище на човешката неволя.