Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Не, не ми е необходимо, мистър Уелър. Благодаря ви — рече засмян адвокатът Снъбин.
— Можете да слезете оттам, сър — каза адвокатът Бъзфъс, като махна нетърпеливо с ръка.
И така Сам напусна свидетелската ложа, след като бе изложил възможно най-много господата Додсън и Фог и бе говорил възможно най-малко за мистър Пикуик — а точно тази цел гонеше той през цялото време.
— Ако това ще спести разпита на нови свидетели, милорд — рече адвокатът Снъбин, — аз съм готов да призная, че мистър Пикуик се е оттеглил вече от деловия свят и се радва на значително лично състояние.
— Много добре — рече адвокатът Бъзфъс, връчвайки двете писма на мистър Пикуик като веществени доказателства. — Нямам какво повече да добавя, милорд.
После в полза на ответника пледира адвокатът Снъбин; и много дълга и много енергична бе изнесената от него пледоария, в която той обсипа с възможно най-големи възхвали поведението и характера на мистър Пикуик; но тъй като нашият читател е могъл вече да си състави много по-правилна преценка относно всички качества и заслуги на този джентълмен, отколкото би могъл да го стори адвокатът Снъбин, не смятаме за необходимо да даваме подробно словата на този високообразован джентълмен. Той се опита да докаже, че предявените пред съда писма не се отнасят до нищо друго освен до обеда на мистър Пикуик и до приготовленията при неговото завръщане в квартирата му след един излет извън града. Достатъчно е да добавим, че той изобщо направи всичко по силите си за мистър Пикуик, но… невъзможното си остава невъзможно, както гласи безпогрешно една стара истина.
Господин съдията Стеърли изнесе заключителното слово в установената и повсеместно одобрявана форма. Той прочете онези свои бележки, които успя да разгадае за броените минути, с които разполагаше, и едновременно даваше текущ коментар на съответните показания. Ако мисис Бардел била права, то било напълно ясно, че мистър Пикуик не бил прав; ако съдебните заседатели счетели показанията на мисис Клъпинс за достоверни, можело да й вярват, ако ли пък не — просто нямало да й вярват. Ако се убедели, че е налице неустойка на обещание за женитба, трябвало да решат в полза на тъжителката, отсъждайки обезщетение; ако ли пък им се сторело, че никога не е давано обещание за женитба, трябвало да решат в полза на ответника, без каквото и да е обезщетение.
После съдебните заседатели се оттеглиха в своята стая, за да се съвещават, а съдията се оттегли в своята си стая, за да се ободри с овнешка пържола и чаша шери.
Изтече много тревожен четвърт час; заседателите се завърнаха: съдията бе повикан. Мистър Пикуик си сложи очилата и впери поглед в старшия съдебен заседател с развълнувано лице и силно туптящо сърце.
— Господа — рече човекът в черно, — единодушни ли сте в своята присъда?
— Да — отвърна старшият съдебен заседател.
— В полза на ищеца ли отсъдихте, господа, или в полза на ответника?
— В полза на ищеца.
— Какъв е размерът на обезщетението, господа?
— Седемстотин и петдесет лири.
Мистър Пикуик си сне очилата, избърса внимателно стъклата им, сложи ги в калъфката и ги прибра в джоба си; сетне много изискано надяна ръкавиците си, без да откъсва поглед от старшия заседател, и механично последва мистър Пъркър и синята му чанта вън от залата.
Те влязоха за малко в някакво странично помещение, където Пъркър плати съдебните такси, и тук мистър Пикуик бе застигнат от своите приятели. Тук те срещнаха също господата Додсън и Фог, които потриваха ръце от задоволство.
— Е, господа? — рече мистър Пикуик.
— Е, сър? — рече Додсън от свое име и от името на съдружника си.
— Вие си въобразявате, че ще си получите хонорара, нали, господа? — рече мистър Пикуик.
Фог каза, че считали това за твърде вероятно. Додсън се усмихна и каза, че щели да се постараят да го получат.
— Може да се стараете и да се стараете и пак да се стараете, господа Додсън и Фог — заяви мистър Пикуик разпалено, — но нито един фардинг няма да получите от мен, дори да прекарам останалата част от живота си в затвора за длъжници.
— Ха-ха! — засмя се Додсън. — Ще мислите по-иначе, преди да почне следващата съдебна сесия, мистър Пикуик.
— Хи-хи-хи! Скоро ще се погрижим за това, мистър Пикуик — захили се Фог.
Онемял от негодувание, мистър Пикуик се остави да бъде заведен от адвоката и приятелите си до вратата, а там биде настанен в една карета, наета от вечно досетливия Сам Уелър.