Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Отпразнува заминаването си в самолета. Помоли да й донесат едно уиски, под претекст че има рожден ден. Намигайки й съучастнически, стюардесата я попита: на колко години ставате, тя отговори: трийсет и шест. Смяташе да спре дотук, никога нямаше да стане на четирийсет и две. Младата жена й поднесе трийсет и шест бонбона, увити в шарени хартийки с пожелания за много късмет.
И сега накъде, запита се тя, застанала на опашката за автобуса за Париж. Никой не ме чака… Нито в Париж, нито в Лонс льо Соние.
Ще си потърси работа като маникюристка или козметичка. Ще отиде и до старото си място в козметичния салон в Курбвоа, да види дали няма свободно място. Там се запозна с Антоан Кортес. Не бе изтеглила печелившия билет. Но ще има и други. Сега ще може да разказва за успехите си в Китай, може би те ще свършат работа.
Затананика си, като се придвижваше напред след туристите, които се качваха на автобуса на Ер Франс, влачейки големите си куфари. Тананикаше с дрезгавия си чувствен глас, опипвайки банкнотите, скрити в колана за жартиери.
Доти отиде в кухнята при Бека, която приготвяше вечерята. Бе отворила готварската книга на страницата на плодовите пудинги от ронливо тесто. С набрашнени ръце, свъсила вежди, четеше някаква рецепта. Доти се поколеба, май моментът не беше подходящ за приказки.
— Филип не е ли тук?
— Заведе Александър на зъболекар.
— Каза ли кога ще се прибере?
— Не.
— Мога ли да поговоря с теб, Бека?
— Не е удобно сега, тъкмо започвам да приготвям десерта… Нещо сериозно ли е?
— Да.
— Аха.
Бека пъхна един нож в книгата, отбелязвайки страницата с рецептата, бутна настрана ябълките, брашното и кафявата захар, вдигна ръце като бели свещници и впери синия си, изпълнен с очакване поглед в Доти.
— Слушам те.
Доти събра цялата си смелост и каза:
— Ще трябва вече да се махна оттук, нали?
Изненадани, свещниците не помръднаха.
— …
— Не ме поглежда, не ми продумва, нощем не ме прегръща, както правеше, когато имаше кошмари. Вече не усещам ръцете му върху мен. Преди аз го успокоявах… притисках се към него, натежавах, за да го приземя, казвах си, той се нуждае от мен за няколко часа нощем… и тези няколко часа ме правеха щастлива за цял ден.
След кратка пауза прошепна:
— Вече не се нуждае от мен.
— …
— Намери спокойствие благодарение на теб, Бека. Аз станах ненужна. Нямам никакъв принос за подобряването на състоянието му…
— …
— Обичам го, Бека. Обичам този мъж. Той не ме излъга. Не ми се надсмя. Никога не е твърдял, че ме обича. О, Бека… Толкова ми е мъчно.
— …
— Другата жена, нали? Жозефин…
Бека слушаше, както само тя можеше да слуша. С ушите, очите, сърцето, с цялата си нежност. Вдигнала двете си ръце като бели свещници.
— Намерила си работа? — попита тя тихо, без следа от укор.
— Да…
— А не ни каза.
— Исках да остана тук.
— Досетих се… и той сигурно го знае. Не смее да отвори дума за това. Да ти кажа, мъжете не са много смели, когато трябва да застанат очи в очи с действителността.
— Срещали ли са се?
— Въпросът не е само до тази жена, Доти. Той изживява голяма промяна. Справя се съвсем сам, без ничия помощ. Свестен човек е.
— Знам това, знам го, о, Бека…
Тя се разрида и Бека разтвори обятия, като се пазеше да не я изцапа с набрашнените си ръце.
Доти се приюти в прегръдките й.
— Толкова го обичам! Все си мислех, че ще свикне с мен, с присъствието ми край него… Стараех се да не изпъквам, свивах се, стараех се да бъда лека като перце. Много добре съзнавам, че не мога да се меря с нея, тя е толкова красива, блестяща, елегантна… а аз съм някак недовършена… но все се надявах, че имам някакъв шанс.