Сборник "Хрониките на Амбър"

VI

Къде? Сетивата са нещо толкова несигурно, а моите сега бяха натоварени отвъд своите предели. Скалите, върху които стоях… Щом направех опит да спра погледа си върху тях, те приемаха облика на паваж в горещ следобед. Струваше ми се, че се менят и люлеят, макар че земята под краката ми беше стабилна. И не можеха да решат на коя част от спектъра да се спрат. Цветът им пулсираше и се менеше като кожата на игуана. Когато погледнах нагоре, очите ми бяха приковани от небе, каквото никога преди не бях виждал. В момента то бе разделено точно по средата — половината беше с плътночерен нощен цвят, сред който танцуваха звездите. Като казвам танцуваха, нямам предвид трепкаха; те подскачаха и променяха големината си; кръжаха и се стрелкаха; ставаха ярки като свръхнови, после избледняваха и изчезваха. Зрелището беше невероятно и страшно. Стомахът ми се сви от обзелата ме акрофобия. Ала поглеждането встрани не подобри особено положението. Другата половина на небето беше като бутилка с цветни пясъци, която постоянно разтръскваха; ивици оранжево, жълто, червено, синьо, кафяво и пурпурно се разместваха и извиваха; петна от зелено, лилаво, сиво и мъртвешки бяло се появяваха и изчезваха, като понякога се смесваха или изместваха другите гърчещи се форми. И те също трепкаха и се изменяха, създавайки невъзможни усещания за отдалеченост и близост. На моменти някои или всички изглеждаха високо в небето, а после отново се втурваха да запълнят въздуха пред лицето ми — прозирни, бистри мъгли, полупрозрачни откоси или плътни пипала от цвят. Едва по-късно осъзнах, че линията, която разделяше черното от цветното бавно напредваше от дясната ми страна и изоставаше от лявата. Сякаш цялото небесно пространство се въртеше около една точка право над главата ми. А колкото до източника на светлина в по-ярката половина, той просто не можеше да бъде определен. От мястото си на високото погледнах надолу към нещо, което първо ми се видя като долина, изпълнена с безкрайни експлозии от цвят, но когато напредващата тъмнина стигна дотам, звездите затанцуваха и запламтяха в дълбочината, също както отгоре, и създадоха впечатление за бездънна пропаст. Като че ли стоях на края на света, на края на вселената, на края на всичко. Но далече, далече от мястото, където се намирах, нещо се мержелееше върху планина от абсолютно чисто черно — самата чернота, обрамчена и смекчена от едва забележими светлинни проблясвания. Не можех да преценя размерите му, защото тук нямаше усещане за разстояние, дълбочина, перспектива. Една-единствена постройка? Група? Град? Или просто празно място? Очертанията се променяха всеки път, когато попаднеха върху ретината ми. Сега между нас плуваха леки платна от мъгла и се извиваха като дълги ивици ефирна материя, разлюлявана от горещо течение. Небесната сфера спря да се върти, когато завърши пълния кръг. Сега цветовете бяха зад гърба ми и не ги виждах, освен ако не обърнех глава — нещо, което нямах никакво желание да правя. Приятно бе да стоя там и да гледам безформеността, от която всъщност произлизаше всичко… Тя бе съществувала дори преди Лабиринта. Знаех това, то бе заложено — мъгляво, но категорично — в самия център на съзнанието ми. Знаех го, защото бях убеден, че съм бил тук и преди. Детето, превърнало се в мъжа, който бях, изглежда е било донесено тук в някой далечен ден — дали от татко, или от Дуоркин, не можех да си спомня — и бе стояло или са го държали на това място или някъде съвсем наблизо, и бе наблюдавало същата сцена, уверен бях, със същото неразбиране и същия неясен страх. Удоволствието ми бе примесено с нервна възбуда, усещане за навлизане в забраненото, чувство за очакване на неизвестното. Странно, че в този момент в мен се надигна копнеж по Рубина, който ми се бе наложило да зарежа на сянката Земя, предметът, на който Дуоркин бе придал толкова голямо значение. Възможно ли бе част от мен да търсеше средство за защита или поне символ на съпротивление срещу каквото се намираше там? Вероятно.