Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Ездачът стигна до мен и спря върху най-близката точка на ефирната лента. Той бавно вдигна арбалета си, знаейки, че ако не ме свали веднага с първия изстрел, аз мога да хвърля меча си като копие. Погледите ни се срещнаха.
Мъжът беше слаб, без брада. Вероятно със светли очи, сега присвити, за да се прицели. Управляваше коня си с лекота, само като го притискаше с крака. Ръцете му бяха големи, спокойни. Умели. Докато го разглеждах, обзе ме странно чувство.
Моментът се разтегли отвъд възможността за действие. Конникът се дръпна назад и леко отпусна оръжието, макар че стойката му продължаваше да е напрегната.
— Ти — извика той, — този меч Грейсуондир ли е?
— Да — отговорих. — Той е.
Ездачът оценяващо се взираше в мен и аз затърсих някакви думи, но не ги намерих.
— Какво търсиш тук? — попита той.
— Начин да си тръгна.
Стрелата му изсвистя и се удари в скалите далече над и вляво от мен.
— Върви си тогава — каза той. — Това място е опасно за теб.
И обърна коня си обратно в посоката, от която беше дошъл.
Отпуснах Грейсуондир.
— Няма да те забравя — заявих.
— Да — отвърна той. — Недей.
После се отдалечи с галоп и след малко ефирната лента също се измести.
Прибрах Грейсуондир в ножницата и направих крачка напред. Светът отново започваше да се върти около мен, светлината напредваше откъм дясната ми страна, мракът отстъпваше вляво. Огледах се за някакъв начин да се изкатеря по скалното възвишение зад гърба ми. То се издигаше като че ли само с десет, дванайсет метра по-високо, но исках да видя каква гледка се разкриваше от върха му. Моят корниз се простираше вляво и вдясно от мен. Като го проучих, се оказа, че надясно много скоро се стеснява, без да има някаква възможност за изкачване. Върнах се и тръгнах наляво.
Стигнах до една по-неравна площадка в подножието на скалния откос. Плъзнах поглед нагоре по него и наклонът ми се видя преодолим. Проверих зад мен, дали не се задава още някоя заплаха. Призрачният път се бе отдалечил дори още повече и по него не идваха нови ездачи. Започнах да се катеря.
Изкачването не беше трудно, макар че височината се оказа по-голяма, отколкото ми бе изглеждала отдолу. Вероятно симптом на пространственото изкривяване, оказващо влияние върху зрението ми, плюс всичко останало на това място. Не след дълго се озовах отгоре и застанах прав върху точката, която осигуряваше най-добър изглед в посоката отвъд пропастта.
И пак видях насреща си хаотичните цветове. Вдясно, мракът ги гонеше пред себе си. Земята, над която танцуваха, беше осеяна със скали и кратери, без никакъв знак за живот върху нея. През средата й обаче, от хоризонта отсреща до планините някъде вдясно, мастилено и извиващо се минаваше нещо, което можеше да бъде само черния път.
След още десет минути катерене и маневри, аз се настаних така, че да виждам края му. Пътят се провираше през широк планински проход и стигаше до самия ръб на пропастта. Там черният му цвят се сливаше с мрака, който изпълваше бездната, видим вече само благодарение на обстоятелството, че сред него не грееха никакви звезди. Като използвах този факт, за да проследя очертанията му, добих впечатлението, че той се простираше до тъмното възвишение, около което се носеха платната от мъгла.
Легнах по корем, за да не привличам вниманието на евентуалните невидими очи, които можеха да се обърнат в моята посока. Проснал се тук, аз се замислих за отварянето на този път. Повреденият Лабиринт, който правеше Амбър леснодостъпен и моята клетва, допринесла за същото, според мен. Вече смятах, че проблемът щеше да съществува и без мен, ала все пак определено и аз бях спомогнал донякъде. Вината продължаваше да е отчасти моя, макар и не цялата, както бях смятал някога. После се замислих за Ерик, когато лежеше умиращ върху склона на Колвир. Той бе казал, че колкото и да ме мрази, запазва предсмъртното си проклятие за враговете на Амбър. С други думи, тези тук. Каква ирония. Моите усилия сега бяха насочени изцяло към осъществяване на последното желание на моя най-малко обичан брат. Неговото проклятие имаше за цел да неутрализира моето проклятие, а аз бях главният му изпълнител. И все пак, може би, в някакъв по-широк смисъл, всичко си идваше на мястото.
Потърсих, и с облекчение не открих редици от бляскави воини да маршируват или да се упражняват върху този път. Освен ако новият отряд нападатели не беше вече на път, Амбър все още временно беше в безопасност. Няколко неща веднага ме разтревожиха, обаче. Преди всичко, ако тук времето действително се държеше така странно, както показваше вероятният произход на Дара, тогава защо още не бе последвала нова атака? Те със сигурност са разполагали с достатъчно време да се възстановят и да се подготвят за нападение. Дали не се бе случило нещо наскоро, по амбърско време, което да е променило естеството на тяхната стратегия? И ако беше така, какво? Моите оръжия? Възстановяването на Бранд? Или нещо друго? Започнах също да се питам, докъде ли стигаха патрулите на Бенедикт? Явно не чак дотук, иначе щях да съм информиран. Дали той някога е идвал тук? Дали някой от другите, в обхвата на спомените си, е стоял, където се намирах аз, загледан в Царството на хаоса, знаещ неща, за които и не подозирах? Твърдо реших да разпитам Бранд и Бенедикт в този смисъл веднага, щом се върнех.