Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Името ти! — заповяда ездачът. — Кажи си името, ти, който си дошъл на това място!
Гласът му проехтя оглушително. Беше изцяло на едно звуково ниво, гръмък и без интонация.
Поклатих глава.
— Казвам името си, когато аз реша, а не когато ми заповядат — отвърнах. — Кой си ти?
Той издаде три кратки излайвания, които предположих, че са смях.
— Ще те запратя в нищото, където ще крещиш името си вовеки!
Насочих Грейсуондир към очите му.
— Приказките са евтини — заявих аз, — а уискито струва пари.
Точно в този момент почувствах лек хлад, като че ли някой се вглеждаше във Фигурата ми, мислеше за мен. Но усещането беше слабо, мъгляво, пък и нямах възможност да му отделя внимание, защото ездачът бе подал някакъв сигнал на коня си и животното се изправи на задни крака. Прецених, че разстоянието е твърде голямо. Ала тази мисъл важеше за друга Сянка. Жребецът се хвърли към мен, като изостави тънкия път, по който бе дошъл.
Скокът му го доведе доста по-близо. Но той не падна и не изчезна, както се бях надявал. Конят възобнови галопа си и макар да напредваше много по-бавно, отколкото би трябвало като гледах движенията му, продължаваше да преодолява разстоянието над пропастта.
Докато ставаше това, видях, че в далечината, откъдето бе тръгнал, друга фигура изглежда се насочваше насам. Не ми оставаше нищо друго освен да се отбранявам и да се надявам, че следващият нападател ще пристигне след като съм се справил с този.
Червеният поглед на ездача се плъзгаше по мен и спря, когато стигна до Грейсуондир. Каквото и да беше естеството на полудялата светлина зад мен, тя си играеше по деликатния рисунък върху острието на меча ми така, че онази част от Лабиринта, която бе изобразена там, заплува и заблестя по дължината му. Ездачът вече беше съвсем близо, но той дръпна юздите и вдигна поглед, за да срещне очите ми. Злобната му усмивка се стопи.
— Аз те познавам! — възкликна. — Ти си този, когото наричат Коруин!
Но ние бяхме готови да го посрещнем, аз и моят стремителен помощник.
Предните копита на коня стъпиха върху скалния корниз и аз се хвърлих напред. Рефлексите на животното го накараха да потърси стабилна опора и за задните си крака, вместо да се подчини на дръпнатите юзди. Ездачът вдигна меча си в защитна позиция, когато нападнах, но аз замахнах откъм лявата му страна. Докато препречи острието пред тялото си, вече го промушвах. Грейсуондир проникна през бледата му кожа точно под диафрагмата и над червата.
Измъкнах отново меча си и от раната вместо кръв, бликнаха пламъци. Ръката му с оръжието увисна, а конят изцвили със звук, подобен на изсвирване, когато искрящият поток попадна върху врата му. Отскочих назад, щом ездачът се олюля напред и животното, сега с опора под краката, се метна към мен с ритници. Замахнах отново, по рефлекс, отбранявайки се. Мечът ми се вряза в единия му преден крак, който също започна да гори.
Пак отскочих встрани, а конят се обърна и за втори път се втурна към мен. В този миг ездачът се срути сред колона от огън. Животното изцвили, завъртя се и побягна. Без да спира, то скочи през ръба и изчезна в пропастта, като ме остави със спомена за пламтящата глава на една котка, която ме бе заговорила преди много време и студените тръпки, които ме полазваха винаги, когато се сетех за нея.
Опрях гръб в скалния откос, задъхан. Тъничкият път бе дошъл още по-близо — на около три метра от корниза. От лявата страна ме пронизваше болезнен спазъм. Вторият ездач бързо се приближаваше. Той не беше блед като първия. Косата му бе тъмна и лицето му имаше нормален цвят. Дорестият му кон беше с обикновена грива. Мъжът носеше в ръка зареден арбалет. Погледнах зад себе си и видях, че няма измъкване, няма никаква цепнатина, в която бих могъл да се скрия.
Изтрих ръка в панталона си и хванах Грейсуондир за широката част на острието. Обърнах се странично, така че да представлявам възможно най-трудна мишена. Вдигнах меча между нас, дръжката на нивото на главата ми, върхът насочен към земята — единственият щит, с който разполагах.