Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Пак смях.
— На твоите услуги. Имаш ли някакви предпочитания? Бягството ми от Хаоса до този неочакван малък остров насред нощното море? Медитирането ми над бездната? Откриването на Лабиринта в скъпоценен камък, окачен на шията на един еднорог? Копирането на формата със светкавици, кръв и лира, докато бащите ни безрезултатно изливаха яростта си, дошли твърде късно, за да ме върнат обратно, а поемата на огъня дълбаеше първите бразди през мозъка ми и ме заразяваше с желанието да творя. Твърде късно! Твърде късно… Завладян от породената от болестта ненавист, отвъд пределите на тяхната помощ и власт, аз измислях и строях, пленник на новата си същност. Тази приказка ли искаш пак да ти разкажа? Или предпочиташ да ти говоря за оздравяването си?
На мен ми се зави свят от всичко, което се подразбираше от хвърлените с пълни шепи твърдения. Не можех да преценя дали се изразяваше буквално или в преносен смисъл, а нищо чудно и просто да споделяше параноидните си илюзии. Но онова, което исках да чуя, трябваше да чуя, бе станало в по-близко време. Така че, като оглеждах това сенчесто отражение на собствения ми образ, от което излизаше дълбокия, древен глас, заявих:
— Разкажи ми за оздравяването ти?
Дуоркин събра върховете на пръстите си и заговори иззад тях.
— Аз съм Лабиринта — започна той, — в един съвсем реален смисъл. При преминаването му през моето съзнание, за да добие формата, в която съществува сега — като основа на Амбър, — той остави отпечатъка си върху мен така неизличимо, както и аз върху него. Един ден осъзнах, че съм едновременно и Лабиринта и самия себе си, а той бе принуден да се превърне и в Дуоркин, докато оформяше собствената си същност. При раждането на това място и това време ние претърпяхме взаимни видоизменения и точно в тях се корени нашата слабост, както и силата ни. Защото ми хрумна, че повреждането на Лабиринта би означавало нараняване и за мен, а промяната в моето състояние би се отразила и на Лабиринта. И все пак, аз не мога да бъда истински наранен, защото Лабиринта ме пази, а кой друг освен мен би могъл да навреди на Лабиринта? Прекрасна затворена система, както ми се струваше, чиято слабост бе напълно защитена от нейната сила.
Дуоркин се умълча. Заслушах се в пращенето на огъня. Не знаех той какво слуша.
— Оказа се, че греша — продължи след малко. — Работата е толкова проста… Моята кръв, с която го бях нарисувал, можеше да го изтрие. Ала ми трябваха векове, за да разбера, че кръвта от моята кръв също може да го направи. Ти си способен да го използваш, както и да го променяш… да, до трето поколение.
Не се изненадах от факта, че той е дядо на всички ни. Изглежда някак винаги го бях знаел, но без да го произнасям на глас. И все пак… това по-скоро повдигна много нови въпроси, отколкото да отговори на старите. Ето ти още едно поколение предци. Бъркотията продължава. Сега по-малко от всякога имах идея какво всъщност представлява Дуоркин. Добавете към това и факта, който дори той признаваше: слушах приказка, разказвана от луд.
— Но, за да се поправи… — започнах.
Той се ухили злобно и собственото ми лице се изкриви в гримаса пред мен.
— Нямаш ли желание вече да бъдеш господар на абсолютната пустота, крал на хаоса?
— Може би — отговорих.
— В името на еднорога, твоята майка, знаех си, че така ще стане! Лабиринта е така силен в теб, както и голямото кралство. Какво искаш тогава?
— Да запазя кралството.
Неговата/моята глава се заклати в знак на несъгласие.
— По-просто ще бъде да унищожим всичко и да се опитаме да започнем отначало… както толкова пъти съм ти казвал досега.
— Аз съм упорит, така че кажи ми го отново — опитах се да подражавам на татковата грубост.
Дуоркин вдигна рамене.
— Унищожим ли Лабиринта, ще унищожим Амбър… и всички Сенки в известен радиус около него. Позволи ми да унищожа себе си в центъра на Лабиринта и той ще бъде заличен. Позволи ми го, като ми дадеш дума, че тогава ще вземеш Рубина, в който се съдържа същността на реда и ще го използваш да създадеш нов Лабиринт, ярък и чист, неопетнен, нарисуван въз основа на твоето собствено аз, докато легионите на хаоса ще се опитват от всички страни да ти попречат. Обещай ми това и ме остави да приключа, защото какъвто съм покрусен, предпочитам да умра за реда, отколкото да живея за него. Какво ще кажеш сега?
— Не е ли по-добре да поправим този, който имаме, отколкото да унищожаваме създаваното с хилядолетия?