Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Страхливец! — извика той и скочи на крака. — Знаех си, че пак това ще кажеш!
— А нима не е така?
Дуоркин започна да крачи напред-назад.
— Колко пъти сме говорили за всичко това? — попита той. — Нищо не се е променило! Ти се страхуваш да опиташ!
— Възможно е — кимнах аз. — Но не смяташ ли, че за нещо, в което си вложил толкова много, си струва да се хвърлят известни усилия — и да се направят някои допълнителни жертви, — ако има и най-малката възможност да бъде спасено?
— Още продължаваш да не разбираш — ядоса се той. — Убеден съм, че това, което е повредено, трябва да бъде унищожено и сменено — надявам се — с ново. Естеството на личната ми увреденост е такова, че не мога да желая оправяне. Точно по такъв начин съм увреден. Чувствата ми са предопределени.
— Щом като Рубина може да създаде нов Лабиринт, защо да не го използваме да поправим стария и да приключим с всички ядове, да излекуваме твоя дух?
Дуоркин се приближи и застана пред мен.
— Толкова бързо ли забравяш? — укори ме той. — Знаеш, че ще бъде безкрайно по-трудно да се оправи повредата, отколкото да се започне отначало. Дори Рубина може много по-лесно да унищожи, вместо да възстанови. Не помниш ли вече какво е положението там, отвън? — Махна с ръка към стената зад гърба си. — Искаш ли да излезем и отново да го погледнем?
— Да — откликнах аз. — Искам. Хайде да отидем.
Изправих се и се взрях надолу към него. Той бе загубил донякъде контрол над формата си, когато взе да се ядосва. Беше станал с десетина сантиметра по-нисък, чертите на лицето му бяха започнали да се връщат отново към неговата гномоподобна физиономия, а когато направи жеста, немалката издутина между раменете му вече беше добре видима.
Очите му се разшириха и той се вгледа внимателно в мен.
— Действително искаш — заключи след малко. — Добре тогава. Да вървим.
Обърна се и тръгна към голямата метална врата. Последвах го. Превъртя ключа с две ръце. После натисна с цялата си тежест. Приближих се да му помогна, но той ме блъсна настрани с невероятна сила и за последен път тласна вратата. Тя изскърца протяжно и тръгна навън, до напълно отворено положение. Веднага ме лъхна странна и някак позната миризма.
Дуоркин прекрачи прага и спря. Взе подпрения на стената отдясно предмет, който приличаше на дълга тояга, удари го няколко пъти в земята и горният му край заблестя. Той освети наоколо доста добре и разкри пред очите ми тесен тунел. Дуоркин тръгна по него и аз го последвах. Не след дълго тунелът се разшири и ние закрачихме един до друг. Миризмата ставаше по-силна и бях на път да се сетя… Познавах я от нещо случило се неотдавна…
Изминахме около сто крачки, преди да свърнем наляво и да се заизкачваме нагоре. После пресякохме едно малко разширение на тунела. То беше осеяно с кости, а в скалата на метър и нещо над пода беше вградена огромна метална халка. От нея тръгваше лъскава верига, която падаше до долу и се проточваше напред като ивица разтопени капки, изстиващи в мрака.
Проходът отново стана по-тесен и Дуоркин пак поведе отпред. Не след дълго направи рязък завой и го чух да промърморва нещо. Когато и аз взех завоя, едва не се блъснах в него. Той се бе навел и с лявата си ръка опипваше една тъмна цепнатина. Когато чух тихото грачене и видях, че веригата потъва в отвора, разбрах какво има там и къде се намираме.
— Добричкият ми Уиксър — долових думите на Дуоркин. — Няма да се отдалечавам. Всичко е наред, миличък Уиксър. Ето ти нещо да си гризкаш.
Откъде взе това, което хвърли на звяра, не знам. Но пурпурният грифон, който вече бях видял да се размърдва в леговището си, прие предложението с тръсване на глава и поредица хрускащи звуци.
Дуоркин ми се ухили.
— Изненадан ли си? — попита той.
— От какво?
— Мислеше, че ме е страх от него. Смяташе, че никога няма да станем приятели. Постави го тук, отвън, за да ме държи вътре — по-далече от Лабиринта.
— Казвал ли съм го някога?
— Не беше необходимо. Аз не съм глупак.
— Разбирай го както искаш.
Той се разсмя, изправи се и продължи нататък по тунела.
Тръгнах след него, а подът под краката ни отново стана равен. Таванът се издигна и пътеката се разшири. Накрая стигнахме до входа на пещерата. Дуоркин се очерта за миг като силует, с вдигната пред него тояга. Отвън беше нощ и чистата солена миризма продуха мускуса от ноздрите ми.