Съдбовният кораб [bg]

Дишането бе спряло. Непостоянното ѝ сърцебиене беше като прекъсване. В безвременния мрак тя се протегна да достигне свяст, но не можа да я открие. Осезанието за тялото ѝ стана още по-колебливо, тъй като същността ѝ изгуби центъра си, а волята ѝ за живот отслабна. Съзнанието ѝ се простря нашироко и започна да чезне сред същия безкраен мрак, който беше пленил и Вивачия. Алтея се опита да извлече още сила, но в себе си откри единствено празнота. Вивачия, примоли се тя. Корабе, помогни ми!

Тишина. И тогава: Вземи всичко, което ми е останало. Надявам се да е достатъчно.

Не, корабе, чакай!

Алтея! Веднага слез на палубата! — изгърмя в съзнанието ѝ познатата заповед на баща ѝ. В инстинктивен отговор тялото ѝ трепна и тя запада. Дървената палуба се блъсна в нея — дъски срещу плът. Очи и уста се отвориха рязко при сблъсъка. Дребни светлинки. Звезди, приклещени в кръг от амбразура. Тя лежеше по гръб, давеща се като риба на сухо. Търкулна се настрана и повърна. Веществото беше горчиво и задавящо, сгъстяващо се в устата ѝ и сипещо се от носа. Рефлексът пое нещата в свои ръце. Тя кихна, след което въздъхна.

Дишай. Дишай. Дишай. Дърво в плът, далечен глас ѝ отброяваше ритъма, Вивачия укроти тупкането на сърцето ѝ. Корабът бе свързан с нея, но връзката беше слаба и чезнеше бързо. Въпреки това тя не се трудеше да излекува само тялото на Алтея, но и сърцето ѝ. О, скъпа моя, скъпа моя. Никога не съм си и помисляла, че той ще ти причини нещо подобно. Прецених го погрешно. Прецених и теб погрешно. Дори себе си прецених погрешно. Мисълта замря.

Алтея примигна. Чувстваше се ужасно. Гърлото и вътрешната страна на устата ѝ бяха ожулени от жлъчна течност. В себе си усещаше дълбок копнеж. Кихна отново. Тялото ѝ продължи да работи. Тя доброволно пое дълбок дъх, след което притисна длани към пода. Болка. Беше толкова прекрасно отново да изпитва болка, да изпитва каквото и да е.

— Е, Вивачия — изграчи тя. — Ще живеем ли?

Нямаше отговор, а под ръцете ѝ имаше единствено дърво.