Повелител на сенките [bg]

Целителната руна изчезна така бързо, както я нарисува.

Ема имаше чувството, че някой я беше ударил в стомаха с юмрук. Имаше рани, срещу които никое иратце не можеше да помогне. Целителните руни изчезваха от кожата единствено тогава, когато бе намесена магическа отрова… или когато човекът вече беше мъртъв.

— Ливия. — Гласът на Джулиън се извиси, прекърши се и секна, като вълна, разбила се далеч в морето. — Ливи, мъничката ми, моля те, миличка, отвори очи, Джулс е, до теб съм, винаги ще бъда до теб, моля те, моля те…

Черна пелена се спусна над Ема. Болката в ръката й си отиде; вече не усещаше нищо, освен ярост. Ярост, която изтри всичко друго от света, освен гледката на Анабел, свила се ужасено до катедрата, приковала очи в Джулиън, който прегръщаше мъртвото тяло на сестра си. Приковала очи в онова, което беше направила.

Ема се обърна и тръгна към нея. Анабел нямаше къде да отиде. Стражите бяха обградили подиума. Останалата част от залата бе хаос.

Ема се надяваше, че Тай е в безсъзнание. Надяваше се, че не вижда нищо от това. Рано или късно щеше да се събуди и ужасът, който го очакваше тогава, я тласкаше напред.

Анабел политна назад. Подхлъзна се и падна. Вдигна глава, когато Ема се извиси над нея. По лицето й беше изписан неудържим страх.

Ема чу гласът на Артър да отеква в главата й. Милостта е по-добра от отмъщението. Ала той бе по-тих от шепота на Джулиън и хлиповете на Дру.

Кортана се спусна надолу, прорязвайки въздуха… и в същия миг от прозореца зад Анабел изригна мастилен дим. Изригна със силата на експлозия и ударната вълна запрати Ема назад. Докато се надигаше на колене, тя зърна очертанията на движеща се фигура в дима — блясъка на злато, символ, отпечатал се върху ума й: корона, прекършена надве.

Димът изчезна само след миг, а заедно с него — и Анабел.

Ема се сви до Кортана, притискайки острието до себе си, душата й беше проядена от отчаяние. Около себе си чуваше гласовете, отекващи в стаята, викове и писъци. Видя как Марк се навежда над Тай, който се беше свлякъл като безжизнена купчинка на пода. Раменете на Марк се тресяха. Хелън си пробиваше път през множеството, за да се добере до тях. Дру беше на земята и ридаеше в шепи. Алек се бе отпуснал до вратата на Залата и се взираше в опустошението.

А пред нея беше Джулиън, очите и ушите му бяха слепи и глухи за всичко, освен за Ливи, тялото й — притиснато до неговото. Тя приличаше на купчинка ситна пепел или пряспа сняг, нещо преходно, довеяно случайно в ръцете му: венчелистче на елфическо цвете, бялото перце от ангелско крило. Сънят за едно малко момиченце, споменът за сестричка, която протяга ръце към него: Джулиън, Джулиън, вдигни ме.

Ала душата, духът, който я правеше Ливи, вече го нямаше: беше отишъл някъде другаде, на едно далечно и недостъпно място, макар Джулиън отново и отново да я галеше по косата, молейки я да се събуди и да го погледне само още веднъж.