Повелител на сенките [bg]

Стражите се хвърлиха напред, докато Джия посягаше да улови свличащото се тяло на Робърт. С разкривено от ужас от лице, тя коленичи, извади стилито си и нарисува иратце върху отпуснатата ръка на Робърт.

Кръвта му се разливаше около тях и образуваше алена локвичка.

— Анабел. — Гласът на Джулиън бе едва доловим шепот, шокиран до мозъка на костите. Ема почти можеше да види бездната от угризения и самообвинение. Той се задърпа трескаво, мъчейки се да се отскубне от стражите, които все още го задържаха. — Пуснете ме, пуснете ме…

— Дръпнете се назад! — извика Джия. — Никой да не се приближава!

Беше коленичила до Робърт, ръцете й бяха облени от кръвта му, докато отново и отново се опитваше да вдълбае целителна руна върху кожата му.

Двама стражи изкачиха стъпалата на бегом, но спряха неуверено при звука на гласа й. Анабел, синята й рокля — опръскана с кръв, бе вдигнала меча пред себе си като бариера. Кръвта на Робърт вече попиваше в острието, сякаш то бе направено от порест камък, който я изпиваше.

Джулиън се отскубна от стражите и скочи върху окървавения подиум. Ема се изправи рязко. Кристина стисна гърба на тениската й, но напразно — Ема вече се катереше през тясната облегалка на пейката.

Слава на Ангела за всички часове, които бе прекарала, упражнявайки се върху гредите на тавана в тренировъчната зала, помисли си, и скочи от пейката на пътеката. Гласове й крещяха, като рев на разбиващи се вълни, но тя не им обръщаше внимание. Джулиън се изправи бавно на крака срещу Анабел.

— Не се доближавай! — изпищя тя, размахвайки Меча на смъртните. Той сякаш грееше, пулсираше в ръката й, или пък то бе само във въображението на Ема? — Стой далеч от мен!

— Анабел, спри. — Джулиън говореше спокойно, вдигнал ръце с отворени длани, за да покаже, че са празни… празни? Къде беше мечът му, вбеси се Ема, къде бяха оръжията му? Очите му бяха широко отворени, без следа от преструвка. — Това само ще влоши нещата.