Повелител на сенките [bg]

Ема откъсна с усилие очи от него, когато Анабел се хвърли към Джулиън като котка, а мечът й разсече въздуха. Вместо да вдигне Кортана, за да посрещне удара на Анабел, Ема се метна настрани, поваляйки Джулиън върху полирания под.

За миг той беше до нея, бяха заедно, телата им — притиснати, и тя почувства как парабатайската мощ се разлива в нея. Мечът на смъртните отново изсвистя във въздуха и те отскочиха един от друг, с удвоена сила, докато острието посичаше дървото в краката им.

В залата кънтяха писъци. На Ема й се стори, че чува как Алек вика баща си: татко, моля те, татко. Помисли си за гоблена в стаята на Робърт. Помисли си за Изабел. Обърна се рязко с Кортана в ръка и тъпата страна на острието се удари в Меча на смъртните.

И двете оръжия потрепериха. Анабел дръпна ръката си назад; очите й бяха станали почти животински. Някой викаше Джулиън. Ливи, опитваща се да се изкатери върху подиума.

— Ливи! — изкрещя Джулиън. — Ливи, махни се оттук…

Анабел замахна отново и Ема вдигна Кортана, посрещайки удара й, влагайки цялата си сила в оръжието, така че остриетата се срещнаха с оглушително дрънчене.

И Мечът на смъртните се строши.

По острието плъзна назъбена пукнатина и горната половина се отчупи. Анабел изпищя и политна назад, а от строшения меч бликна черна течност, като мъзга от повалено дърво.

Ема рухна на колене. Имаше чувството, че ръката, с която държеше Кортана, бе ударена от мълния. Китката й пулсираше, разтърсена бе до кости така, че цялото й тяло трепереше. Тя сграбчи дръжката на Кортана с десницата си, обзета от паника, ужасена да не я изпусне.

— Ема! — Джулиън също държеше ръката си така, сякаш беше схваната, забеляза Ема, сякаш и той беше ранен.

Туптенето отслабваше. Ема се опита да стане и се олюля, прехапвайки устни раздразнено. Как смееше тялото й да я предаде.

— Добре съм… добре…

Ливи ахна при вида на строшения Меч на смъртните. Беше се качила на подиума; Джулиън протегна ръка и тя му подхвърли меча, който държеше. Той го улови умело и се обърна с лице към Анабел, която се взираше в счупеното оръжие в ръката си. Джия също бе видяла станалото и се приближаваше към тях с широки крачки.

— Всичко свърши, Анабел! — каза Джулиън. Не изглеждаше тържествуващ, просто уморен. — Всичко свърши.

Анабел издаде ниско, гърлено ръмжене и се хвърли напред. Джулиън вдигна меча си, но Анабел прелетя покрай него, а черната й коса се развяваше. Краката й се откъснаха от пода и за миг тя бе наистина красива, ловец на сенки в пълното си великолепие, преди да се приземи леко върху на ръба на подиума и да забие нащърбеното си, прекършено оръжие в сърцето на Ливи.

Очите на Ливи се отвориха широко. Устните й оформиха едно „О", сякаш бе изненадана да открие нещо малко и учудващо, като мишка върху кухненския плот. Съборена ваза с цветя, счупен ръчен часовник. Нищо голямо. Нищо ужасно.