Повелител на сенките [bg]

— Това абсолютно не може да бъде вярно! — отсече слаб, тъмнокос мъж, когото Ема помнеше от отдавнашното обсъждане на Студения мир. Лаело Балог, глава на Института в Будапеща. — Тя лъже.

— Няма причина да лъже! — Даяна също беше скочила на крака, изпънала рамене назад в бойна стойка. — Лаело, ти, от всички хора…

— Госпожице Рейбърн. — Изражението на унгареца окоравя. — Според мен всички знаем, че вие не би трябвало да участвате в това обсъждане.

Даяна замръзна.

— Вие поддържате близки отношения с елфи — продължи той, примлясквайки, докато говореше. — Видели са ви.

— В името на Ангела, Лаело — каза консулът. — Даяна няма нищо общо с това, освен че има лошия късмет да не е съгласна с теб!

— Лаело е прав — заяви Хорас Диърборн. — Семейство Блекторн са поддръжници на елфите, нарушители на Закона…

— Но не сме лъжци. — Гласът на Джулиън бе като ледена стомана.

Диърборн налапа уловката му.

— Какво означава това?

— Не дъщеря ти уби Малкълм Фейд — заяви Джулиън. — А Анабел.

Зара скочи на крака като кукла, дръпната рязко на конците си.

— Това е лъжа! — изпищя тя.

— Не е лъжа — каза Анабел. — Малкълм ме възкреси от мъртвите. Използва кръвта на Артър Блекторн, за да го направи. И заради това, както и заради изтезанията, на които ме подложи и това, че ме изостави, аз го убих.

Сега вече стаята изригна.

Между стените отекваха викове. Саманта и Дейн Ларкспиър бяха на крака и размахваха юмруци. Хорас Диърборн ревеше, че Анабел е лъжкиня, че всички от рода Блекторн са лъжци.

— Достатъчно! — изкрещя Джия. — Тишина!

— La spada mortale. — Дребничка жена с маслиненомургава кожа се изправи от мястото си в задния край на залата. Беше облечена в простичка рокля, ала около врата си носеше масивна огърлица, искряща от скъпоценни камъни. Имаше тъмносива коса, която й стигаше почти до хълбоците, а гласът й бе пропит с достатъчно авторитет, за да се чуе над глъчката в стаята.

— Какво каза, Киара? — попита Джия. Ема знаеше името й — Киара Малатеста, главата на Римския институт.

— Мечът на смъртните — повтори Киара. — Ако съществува съмнение дали тази личност — ако изобщо може да бъде наречена така — казва истината, изпитайте я с него. Така ще си спестим ненужните спорове за това, дали лъже, или не.

— Не. — Очите на Анабел се стрелкаха из стаята в паника. — Не и Мечът…

— Виждате ли, тя лъже — каза Дейн Ларкспиър. — Страх я е, че Мечът ще разкрие истината!

— Страх я е от Меча, защото е била изтезавана от Съвета! — Джулиън опита да се приближи до подиума, ала двама от стражите на Съвета го сграбчиха, задържайки го назад. Ема понечи да се изправи, ала Хелън я натисна обратно на мястото й.

— Още не — прошепна тя. — Това само ще влоши нещата… тя трябва поне да опита…

Ала сърцето на Ема препускаше. Стражите все така възпираха Джулиън да не се приближи до подиума. Всеки нерв в тялото й крещеше, когато Робърт Лайтууд излезе и се върна, носейки нещо дълго, остро и сребърно. Нещо, което проблясваше като тъмна вода. Тя видя — почувства — как Джулиън си пое рязко дъх; беше държал Меча на смъртните и познаваше болката, която той причиняваше.