Повелител на сенките [bg]

— Най-добре да вървим — каза Робърт Лайтууд. Не откъсваше очи от Алек, но Алек не го поглеждаше; беше приседнал до Магнус, сложил ръка на бузата му. — Алек, ако имаш нужда от мен, изпрати да ме повикат.

— Ще изпратя Кит — отвърна Алек, без да се обръща.

— Ще те повикам — каза Робърт на Кийрън, който стоеше безмълвно до прозореца, просто още една сянка сред сенките в стаята. Кийрън кимна.

Робърт стисна рамото на Алек за миг, а Джия протегна ръка към Анабел. След един дълъг миг, в който се взираше в Зара, Анабел последва консула и инквизитора навън.

— Болен ли е? — попита Зара, поглеждайки Магнус с бегъл интерес. — Не знаех, че магьосниците боледуват. Колко смешно би било, ако умре преди теб? Така де, при положение че той е безсмъртен, със сигурност сте очаквали да стане обратното.

Алек повдигна бавно глава.

— Какво?

— Искам да кажа, при положение че Магнус е безсмъртен, а ти, е, нали се сещаш, не си — поясни тя.

— Той е безсмъртен? — Кит никога не бе чувал гласа на Алек толкова студен. — Ще ми се да ми беше казала по-рано. Тогава щях да върна времето назад и да си намеря някой симпатичен смъртен съпруг, с когото да остареем заедно.

— Е, нима не би било по-добре? Така бихте могли да остареете и да умрете едновременно.

— Едновременно? — повтори Алек. Почти не беше помръднал, нито беше повишил глас, ала яростта му сякаш изпълни стаята. Дори Зара като че ли започваше да се чувства неловко. — И как предлагаш да го уредим? Да скочим заедно от някоя скала, когато здравето на единия от нас започне да се влошава?

— Може би. — Зара се нацупи. — Не можеш да отречеш, че положението, в което се намираш, е трагично.

Алек се изправи на крака и в този миг той беше легендарният Алек Лайтууд, за когото Кит беше чувал, героят от отминали битки, стрелецът със смъртоносна ръка.

— Това е, което искам и което избрах. Как смееш да го наричаш трагедия! Той никога не се е преструвал, никога не се е опитвал да ме заблуди, че ще бъде лесно, ала да избера Магнус, бе едно от най-лесните неща, които съм правил някога. Всички имаме един живот, Зара, и никой от нас не знае колко кратък или колко дълъг ще бъде той. Несъмнено дори ти го разбираш. Предполагам искаше да бъдеш груба и жестока, но се съмнявам, че възнамеряваше да прозвучиш като глупачка.

Зара се изчерви.

— Но ако ти умреш от старост, а той живее вечно…

— Значи, ще бъда част от живота на Магнус и това прави и двама ни щастливи — заяви Алек. — А аз ще бъде невероятен късметлия, защото на света ще има някой, който винаги ще ме помни. Който винаги ще ме обича. Магнус няма вечно да бъде в траур, но до края на времето ще ме помни и ще ме обича.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Зара, ала в гласа й имаше колебливи нотки.

— Защото той е хиляди пъти по-добър човек, отколкото ти някога ще бъдеш — заяви Алек. — А сега се махай оттук, преди да съм рискувал живота му, като го събудя, за да го накарам да те превърне в подпалено бунище. Нещо, което би подхождало на характера ти.