Гравитационна дъга [bg]

В Пенемюнде той често отиваше нощем при аеродинамичната тръба, заставаше до голямото 15 метра високо кълбо, заслушан как задъханите помпи извличат въздуха от бялата сфера, пет минути нарастваща празнота и после едно ужасяващо издихание: 20 секунди свръхзвуково течение… после затварянето на клапата, и помпите започват отново… Пьоклер бе слушал и бе започнал да го възприема като загатване за неговия собствен цикъл на изолирана и отстранена любов, целогодишно нарастваща празнота заради две също тъй старателно проектирани седмици в август. Беше се усмихвал, вдигал наздравици и споделял казармен хумор с майор Вайсман, докато през цялото време, зад музиката и кискането, той чуваше движението на плътта на фигурите в мрак и насред зима през блатата и планинските вериги на шахматната дъска… бе следил при изхода на аеродинамичната тръба резултатите от безброй изпитания на полумодела, показващи как равнодействащата осова сила ще се разпределя по цялата дължина на Ракетата при стотици различни числа на Мах864 бе виждал истинския профил на Ракетата деформиран и окарикатурен, ракети от восък сгърбени като делфини в зоната около профил 2, извити надолу към опашката, която после бяха разтеглили до невъзможност така, че върхът стигаше до долния кърмов опорен пръстен; и бе виждал как може да бъде изобразено графично собственото му лице, ала не със светлина, а с въздействащи му резултантни сили, възникнали от енергийния поток на Райх865, от принуждение, от любов, през които това лице се придвижваше… и знаеше, че то трябва да бъде подложено на същото разтление, тъй както смъртта изтрива плътта от лицето, за да го превърне в оголен череп…

В ’43 година Пьоклер пропусна британското въздушно нападение на Пенемюнде, понеже бе заминал в „Цвьолфкиндер“. Още със завръщането му в станцията, веднага щом видя в Трасенхайде разрушените и изравнени със земята бараки на „чуждестранните работници“ и труповете, които продължаваха да изваждат изпод развалините, в него започна да се оформя едно ужасно подозрение и то не можеше да бъде потушено. Вайсман го пазеше за нещо: за някаква изключителна и необикновена съдба. Неизвестно как той бе разбрал, че британците ще ги бомбардират тази нощ, бе го знаел даже още в ’39 година и бе положил традицията на августовските отпуски, година след година, само за да предпази Пьоклер от една-единствена лоша нощ. Малко неуравновесена… леко параноична, да, да… но мисълта продължаваше да бръмчи в мозъка му и той имаше усещането, че се вкаменява.