Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
— Какво? Госпожа Гордост се е сломила, а? — каза старият Озбърн, когато с развълнуван и разтреперан глас мис Озбърн му прочете писмото. — Принудени да гладуват, а? Ха, ха! Знаех си, че ще се предаде. — Той се опита да се държи важно и да чете вестника както обикновено — но му бе невъзможно да следи редовете. И той възкликваше и проклинаше иззад разтворения вестник.
Най-после го захвърли и като погледна смръщено към дъщеря си, както си имаше обичай, излезе от стаята и отиде в кабинета си, откъдето се завърна след малко с ключ в ръка. Той го подхвърли на мис Озбърн.
— Пригответе стаята над моята — тази, която едно време беше негова — каза Озбърн.
— Добре, сър — отвърна разтреперана дъщеря му.
Това бе Джорджовата стая. Не я бяха отваряли повече от десет години. Някои от дрехите му, книжа, носни кърпи, камшици, шапки, въдици и спортни принадлежности все още се намираха там. Един армейски списък от 1814 година с неговото име на обвивката му; малък речник, който имаше навик да употребява при писане, както и подарената от майка му библия бяха сложени върху камината, заедно с чифт шпори и изсъхнала мастилница, покрита с праха на десет години. Колко дни и хора бяха изминали пътя си от времето, когато това мастило бе влажно! Неговата ръка бе слагала попивателната хартия върху блокчето с листове за писане.
Мис Озбърн много се развълнува, когато влезе за пръв път в стаята, последвана от прислужниците. Отпусна се съвсем пребледняла на малкото легло.
— Каква прекрасна новина, госпожице — каза икономката, — истина ви казвам, госпожице! Добрите стари времена се връщат. Милото малко момченце! — И тя разтвори прозореца, като пусна свежия въздух да нахлуе в стаята.
— Най-добре пратете малко пари на онази жена — каза мистър Озбърн, преди да излезе. — Тя не трябва да чувствува никаква липса. Пратете й сто лири.
— И да отида ли утре да я видя? — запита мис Озбърн.
— То си е ваша работа. Помнете само, че тя не трябва да стъпва тук. Не, дявол да го вземе, дори и за всички пари в Лондон. Но отсега нататък не трябва да търпи никакви лишения. Така че внимавайте и подредете всичко както трябва. — След тези кратки думи мистър Озбърн се запъти по обичая си към Сити.
— Ето ти пари, татко — каза нея вечер Амелия, като целуна баща си и сложи в ръката му чек за сто лири.
— И… и… мамо, не бъди груба с Джорджи. Той няма… няма да остане дълго при нас. — Тя не можа да каже нищо повече и отиде безшумно в своята стая. Нека затворим врата след нея и я оставим самичка със скръбта и молитвите й. Нека говорим малко за толкова много любов и мъка.
Както бе обещала в краткото си писмо, на следния ден мис Озбърн отиде да види Амелия. Срещата между двете беше приятелска. Един поглед и няколко думи от страна на мис Озбърн показаха на клетата вдовица, че колкото се отнася до тази жена, няма защо да се страхува, че тя ще вземе първо място в сърцето на сина й. Зълва й беше хладна, разумна, нелишена от доброта. Може би майката нямаше да е толкова доволна, ако съперницата й бе по-хубава, по-млада, по-нежна и по-топлосърдечна. Мис Озбърн, от друга страна, бе обхваната от мисли и спомени за миналото и не можеше да се трогне от събуждащото жал положение на бедната майка. Тя бе победена и тъй да се каже, вече бе захвърлила оръжие и се бе предала. Същия ден те уговориха предварителните условия на договора за капитулация.
Следния ден задържаха Джорджи от училище, за да се види с леля си. Амелия ги остави сами и се качи в стаята си, като се мъчеше да опита как ще понесе раздялата. Изминаха дни на преговори, посещения, приготовления. С голяма предпазливост Амелия съобщи на Джорджи какво възнамеряваха да направят. Очакваше да го види много развълнуван от тази новина. Тъжно отвърна глава клетата жена, като видя, че той изпита по-скоро радост, отколкото други някакви чувства. Същия ден той се похвали пред съучениците си; разправи им как ще живее при дядо си — бащата на собствения му баща, а не този, който понякога идва да го вижда в училище; ще бъде много богат, ще си има екипаж и пони и ще го пратят в много по-хубаво училище; и когато стане богат, ще си купи хубава кутия за моливи и ще плати на продавачката на сладкиши. Момчето беше самият образ на баща си, както виждаше това и майка му.
Не ми дава сърце, заради нашата мила Амелия, да разправям подробно за последните дни на Джорджи у дома му.