Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Най-после уреченият ден настъпи, екипажът спря пред вратата, малките скромни пакетчета, съдържащи спомени и дребни белези на любов и привързаност, отдавна стояха приготвени в преддверието — Джордж бе облечен в новия си костюм, за който шивачът предварително идва да му вземе мярка. Той бе станал още в зори и беше надянал празничните си дрехи. Майка му го чуваше от съседната стая, където лежеше в безмълвна мъка и бдение. Дни преди това тя се бе приготовлявала за края; бе купувала някои дребни неща за момчето; бе надписвала книгите и бельото му; бе му говорила, за да го подготви за промяната, като се мъчеше да си въобрази, че той се нуждае от подобна подготовка.
Щом за него щеше да има промяна, какво друго го интересуваше! Той жадуваше за нея. Хилядите му ревностни изявления относно това, което щял да направи, когато отидел да живее при дядо си, показваха на клетата вдовица колко малко го опечаляваше мисълта за раздялата «Често ще идвам да те виждам с понито, мамо» — казваше той. Ще отива да я взема с екипажа; ще се разхождат в парка и тя ще има всичко каквото пожелае. Бедната майка бе принудена да се задоволи с тези себелюбиви прояви на привързаност и се опитваше да се убеди колко искрено я обича синът й. Разбира се, че я обича. Всички деца са такива — търсят разнообразието и… не, не са себелюбиви, а своеволни. И нейното дете трябва да се наслади на всички житейски радости и да постигне всичките си мечти. Самата тя, поради собствения си егоизъм и безразсъдна любов към него, досега му бе отнемала точно тези права и удоволствия.
Зная малко неща по-трогателни от това плахо унижение и себепринизяване от страна на жената. Как пламенно заявява, че не мъжът, а тя е виновна; как взема всички грешки върху себе си; как сякаш търси наказания за злини, които никога не е извършвала, и упорито прикрива истинския виновник! Онези, които причиняват страдания на жените, биват дарявани от тях с най-много доброта. Те се раждат страхливци и мъчители и тормозят онези, които стоят най-смирено пред тях.
Така Амелия се готвеше в безмълвни страдания за раздялата със сина си и прекара много, много самотни часове в приготовления за наближаващия край. Джорджи стоеше край майка си и я гледаше какво върши без ни най-малка загриженост. Сълзи падаха в кутиите му: пасажи се подчертаваха в любимите му книги; стари играчки, спомени и съкровища от миналото се скътваха за него, прибирани с чудна грижливост и усърдие — и от всичко това момчето нищо не забеляза. Детето си заминава усмихнато, докато майчиното сърце се съкрушава от болка. Боже мой, колко е жално да наблюдава човек в Панаира на суетата безплодната любов на майката към децата!
Минават няколко дни и голямото събитие в живота на Амелия е окончателно завършено. Никакъв ангел не се намесва. Детето е пожертвувано и отдадено на съдбата; и вдовицата е съвсем сама.
Разбира се, момчето идва често да я вижда. То язди пони, с кочияш зад гърба си, за голяма радост на стария му дядо Седли, който върви гордо по алеята край него. Също така Джорджи отива да се види с момчетата от малкото училище и да им се похвали с новото си богатство и разкош. След изминаването на два дни той вече е възприел леко господарствено държане и покровителствено отношение към околните. «Роден е да заповядва — мисли си майката, — също както баща му преди него.»
Сега времето е прекрасно. Вечер, през дните, когато той не идва, тя прави дълги разходки към центъра на Лондон — да, чак до Ръсъл Скуеър, и си почива на камъка край оградата на градината срещу къщата на мистър Озбърн. Оттам тя поглежда нагоре и вижда осветените прозорци на приемната, а около девет часа — стаята на по-горния етаж, където спи Джорджи. Тя знае — той й е казал. Там Амелия се моли, когато светлината угасне, моли се със смирено сърце и си отива вкъщи приведена и мълчалива. Когато се прибира у дома, тя е много изморена. Може би след дълга, изтощителна разходка ще спи по-добре; и може би ще сънува Джорджи.
Един неделен ден се случи така, че тя вървеше по Ръсъл Скуеър, настрани от къщата на мистър Озбърн (обаче я виждаше и отдалеч), когато черковните камбани забиха и Джорджи и леля му излязоха, за да отидат на черква. Един малък уличен метач поиска милостиня и лакеят, който носеше книгите с черковните химни, се опита да го отпъди. Но Джорджи се спря и му даде пари. Божията благословия да бъде върху момчето! Еми изтича през площада и като се приближи до метача, също му даде милостиня. Всички неделни камбани биеха и тя ги последва, докато стигна до черквата и влезе вътре. После седна на едно място, откъдето можеше да вижда главата на момчето под бащината му възпоменателна плоча. Стотици свежи детски гласове се издигнаха и запяха благодарствени химни към милостивия отец и душата на малкия Джорджи трептеше от радостно чувство при този изблик на величествено славословие. За известно време майка му не можеше да го вижда през замъглените си очи.