Панаир на суетата (роман без герой)

Зная малко неща по-трогателни от това плахо унижение и себепринизяване от страна на жената. Как пламенно заявява, че не мъжът, а тя е виновна; как взема всички грешки върху себе си; как сякаш търси наказания за злини, които никога не е извършвала, и упорито прикрива истинския виновник! Онези, които причиняват страдания на жените, биват дарявани от тях с най-много доброта. Те се раждат страхливци и мъчители и тормозят онези, които стоят най-смирено пред тях.

Така Амелия се готвеше в безмълвни страдания за раздялата със сина си и прекара много, много самотни часове в приготовления за наближаващия край. Джорджи стоеше край майка си и я гледаше какво върши без ни най-малка загриженост. Сълзи падаха в кутиите му: пасажи се подчертаваха в любимите му книги; стари играчки, спомени и съкровища от миналото се скътваха за него, прибирани с чудна грижливост и усърдие — и от всичко това момчето нищо не забеляза. Детето си заминава усмихнато, докато майчиното сърце се съкрушава от болка. Боже мой, колко е жално да наблюдава човек в Панаира на суетата безплодната любов на майката към децата!

Минават няколко дни и голямото събитие в живота на Амелия е окончателно завършено. Никакъв ангел не се намесва. Детето е пожертвувано и отдадено на съдбата; и вдовицата е съвсем сама.

Разбира се, момчето идва често да я вижда. То язди пони, с кочияш зад гърба си, за голяма радост на стария му дядо Седли, който върви гордо по алеята край него. Също така Джорджи отива да се види с момчетата от малкото училище и да им се похвали с новото си богатство и разкош. След изминаването на два дни той вече е възприел леко господарствено държане и покровителствено отношение към околните. «Роден е да заповядва — мисли си майката, — също както баща му преди него.»

Сега времето е прекрасно. Вечер, през дните, когато той не идва, тя прави дълги разходки към центъра на Лондон — да, чак до Ръсъл Скуеър, и си почива на камъка край оградата на градината срещу къщата на мистър Озбърн. Оттам тя поглежда нагоре и вижда осветените прозорци на приемната, а около девет часа — стаята на по-горния етаж, където спи Джорджи. Тя знае — той й е казал. Там Амелия се моли, когато светлината угасне, моли се със смирено сърце и си отива вкъщи приведена и мълчалива. Когато се прибира у дома, тя е много изморена. Може би след дълга, изтощителна разходка ще спи по-добре; и може би ще сънува Джорджи.

Един неделен ден се случи така, че тя вървеше по Ръсъл Скуеър, настрани от къщата на мистър Озбърн (обаче я виждаше и отдалеч), когато черковните камбани забиха и Джорджи и леля му излязоха, за да отидат на черква. Един малък уличен метач поиска милостиня и лакеят, който носеше книгите с черковните химни, се опита да го отпъди. Но Джорджи се спря и му даде пари. Божията благословия да бъде върху момчето! Еми изтича през площада и като се приближи до метача, също му даде милостиня. Всички неделни камбани биеха и тя ги последва, докато стигна до черквата и влезе вътре. После седна на едно място, откъдето можеше да вижда главата на момчето под бащината му възпоменателна плоча. Стотици свежи детски гласове се издигнаха и запяха благодарствени химни към милостивия отец и душата на малкия Джорджи трептеше от радостно чувство при този изблик на величествено славословие. За известно време майка му не можеше да го вижда през замъглените си очи.