Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Подир дълги размишления и след като изпитва мъките на съчиняването, тя написва нещо с най-хубавия си почерк на една картичка, с което осведомява желаещите, че «дама, разполагаща с известно свободно време, желае да се заеме с образованието на няколко малки момичета, на които би могла да преподава английски, френски, география, история и музика. Отнесете се до мистър Браун, за мисис, А. О.» Дава обявлението на книжаря, от когото бе взела картоните и който се съгласява да го остави да лежи върху тезгяха, където то пожълтява и се замърсява от мухите. Много пъти Амелия минава срамежливо край вратата, като се надява, че мистър Браун ще й каже някаква новина, но той нито веднъж не й кимва да влезе. Когато отива да направи някои дребни покупки, той пак не й казва нищо. Клета наивна женице, нежна и слаба, как ще се бориш с грубия сражаващ се свят?
Всеки ден тя става все по-тъжна и по-загрижена; впива в детето си изплашен поглед, чийто израз момчето не може да си обясни. Нощем се стряска и наднича крадешком в стаята му, за да види дали спи и не са ли го откраднали. Самата тя сега спи твърде малко. Една постоянна мисъл и страх я преследват. Как плаче и се моли в дългите безмълвни нощи — как се мъчи да скрие от себе си мисълта, която отново се връща в съзнанието й, че трябва да се раздели с момчето и че тя е единствената пречка между него и благоденствието. Не й е възможно, не й е възможно! Поне не сега. Друг път. Ах, как тежко е да се мисли за това и да се понасят тези страдания!
Хрумва й нещо, което я кара да поруменее и да се отвърне от себе си — би могла да дава личния си доход само на родителите си, а младият свещеник ще я вземе за жена и ще я приюти заедно с детето. Но ето скъпите спомени и портретът на Джордж, които я упрекват. Срамът и любовта я принуждават да откаже да направи тази жертва. Тя се отдръпва от нея като от нещо светотатствено; и тези мисли никога не се застояват за дълго в чистото й и нежно сърце.
Борбата, която описваме само в едно-две изречения, траеше седмици наред в душата на Амелия. През това време тя не се довери никому, никому не беше в състояние да разкрие страданията си, също както не можеше и да допусне, че ще се предаде, макар и всекидневно да отстъпваше по малко пред неприятеля, с когото трябваше да се бори. Една истина след друга се разкриваха мълчаливо пред нея и заставаха твърдо насреща й; нищета и мизерия за всички, унижения и страдания за родителите й, несправедливост към момчето — една по една рухваха кулите на малката крепост, в която клетата жена ревниво пазеше едничката си любов, единственото си съкровище.
В началото на борбата тя се обърна към брат си в Калкута, като му прати писмо, изпълнено с нежни молби, увещавайки го да не спира месечната издръжка, която дотогава бе пращал на родителите им, и му обрисува искрено и правдиво нещастното им положение. Но тя не знаеше истината по този въпрос. Джоз редовно пращаше сумите, обаче те отиваха в ръцете на един лихвар в Сити, на когото старият Седли бе дал правото да ги получава в замяна на заема, получен от него и вложен в несполучливи сделки. Еми с нетърпение пресмяташе дните, необходими за пристигането на писмото и за идването на отговора. Беше вписала датата на изпращането му в бележника си. На кръстника на сина си, добрия майор в Мадрас, тя не откри нито една от мъките и тревогите си. Не му беше писала от деня, когато го бе поздравила за бъдещата му женитба. С болка и отчаяние си мислеше тя как този приятел, едничкият, когото имаше, единственият, който държеше на нея, щеше също да се отдръпне.
Веднъж, когато всичко вървеше много зле — кредиторите ги тормозеха, майката бе изпаднала в истерична скръб, бащата бе по-мрачен от всякога, обитателите на къщата се отбягваха един друг, всеки тайно потискан от личните си мъки и от чувството за тегнещата върху му несправедливост, — случи се така, че бащата и дъщерята бяха останали сами. Амелия реши да утеши баща си, като му каже какво е направила. Беше писала на Джоузеф — отговорът му навярно щеше да пристигне след три или четири месеца. Той винаги е бил щедър, макар и нехаен. Невъзможно е да им откаже, когато разбере в какво притеснено положение се намират родителите му.