Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Тогава клетият стар джентълмен й разкри цялата истина — че синът му не е престанал да им праща месечната издръжка, която им била отнета поради собственото му неблагоразумие. Не посмял по-рано да й го каже. Когато с горчив и треперлив глас той направи признанието си и Амелия му хвърли изплашен и изпълнен с ужас поглед, старият помисли, че тя го укорява, дето е скрил това от нея.
— Ах — каза той с разтреперани устни и извърната глава, — сега ти презираш своя стар баща!
— О, татко! Не е това — извика Амелия, като се отпусна на шията му и го целуна много пъти. — Винаги си бил добър и мил. Направил си го за добро. Не ми е за парите… а за… о, боже мой, боже мой! Смили се над мене и ми дай сили да понеса това изпитание! — и тя отново го целуна буйно и излезе от стаята.
Бащата не разбираше какво означава това обяснение, нито избликът на скръб, с който клетата девойка го бе оставила. Тя бе победена. Присъдата бе прочетена. Детето трябва да се отдели от нея… да отиде при други… да я забрави. Нейното сърце и богатство — нейната радост, надежда, любов — едва ли не бог! Тя трябва да се откаже от него; и тогава — тогава ще отиде при Джордж и двамата заедно ще бдят над детето и ще чакат, докато и то дойде при тях на небето.
Сложи бонето си, едва съзнавайки какво върши, и тръгна по улиците, по които Джордж имаше обичай да върви на връщане от училище и където обикновено тя отиваше да го посрещне. Беше месец май, следобед нямаше да има учебни занимания. Всички пъпки на дърветата се бяха развили, времето беше прекрасно. Момчето затича към нея с песен на уста, поруменяло от здраве, хванало под ръка книгите си. Ето го! И двете й ръце го обгърнаха. Не, това е невъзможно. Невъзможно е да се разделят.
— Мамо, какво има? — запита я то. — Изглеждаш ми много бледа.
— Нищо, мое дете — отвърна тя и се наведе да го целуне.
Същата вечер Амелия накара момчето да й прочете разказа за Самуил и за това как Хана, неговата майка, след като го отбила, го занесла на първосвещеника, за да бъде отдаден в служба на бога. И Джорджи прочете благодарствения химн на Хана, в който се казва кой прави хората бедни и богати, кой принизява и възвеличава — как бедните, ще бъдат вдигнати от праха, а силните ще бъдат сломени. После й прочете как майката на Самуил му направила малка дрешка и му я носила от година на година, когато отивала да принася годишната жертва. А след това, по своя си простичък и мил начин, Амелия разтълкува на сина си тази трогателна история. Обясни му как Хана, макар че много обичала детето си, все пак го дала на първосвещеника, защото е положила клетва. И как навярно винаги си мислила за него, докато седяла далеч у дома си, заета с ушиването на малката дрешка. Разправи му как Самуил никога не забравял майка си и колко щастлива трябва да е била тя, когато (разбира се, годините минавали много бързо) идвало време да отиде и види момчето си и колко добро и мъдро растяло то. Тя изрече тази малка проповед с нежен и тържествен глас и със сухи очи, докато стигна до мястото, където се разправяше за срещата между двамата — и тогава думите й изведнъж пресекнаха, нежното сърце преля; тя притисна до гърди момчето и го залюля в обятията си, като плачеше безмълвно над него, ронейки горчиви и свети майчински сълзи.
След като взе решение, вдовицата започна да предприема такива мерки, които смяташе необходими за постигането на поставената си цел. Един ден мис Озбърн, на Ръсъл Скуеър, получи от Амелия писмо (вече десет години не бе писала този адрес; и ето сега през паметта й преминаха младостта й и ранният й живот), което я накара силно да поруменее и да погледне към баща си, седнал мрачно на мястото си на другия край на масата.
С прости думи Амелия й обясняваше причините, които я принуждават да промени решението си относно момчето. Нови нещастия сполетели баща й, които го разорили напълно. Пенсията й е толкова малка, че с нея едва ще може да поддържа родителите си и в никакъв случай не ще й стигне да осигури на Джордж възможностите, които му се полагат. Колкото и големи да са страданията й при раздялата със сина си, с божията помощ тя ще ги понесе заради доброто на момчето. Тя знае, че тези, при които то отива, ще сторят всичко, което е по силите им, да го направят щастливо. По-нататък Амелия описваше характера му — такъв, какъвто смяташе, че е: чувствителен, импулсивен, възпротивяващ се на всякакъв контрол и грубост, но лесно поддаващ се на влиянието на любовта и нежните обноски. В послепис заявяваше, че желае да получи писмено съгласие, даващо й право да вижда детето си колкото иска често — като не ще може да се раздели с него при други условия.