Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Години след това Беки често говореше за този период от живота си, когато бе имала случай да се движи измежду най-изисканите кръгове на лондонското модно общество. Успехът й я развълнува, възвиси я, а след това я отегчи. Отначало нищо не й беше по-приятно от заниманието да си измисля и доставя (а последното носеше не малко грижи и изискваше не малко изобретателност от страна на човек, притежаващ твърде ограничените средства на мисис Кроли) най-хубавите нови рокли и накити, да отива с екипаж на най-изисканите вечери, където я приемаха най-високопоставени хора; и от изисканите вечери след това да отива на изискани соарета, където виждаше същите хора, с които бе вечеряла, с които се бе срещала предишната вечер и щеше да види и на следния ден. Това бяха безукорно облечени млади господа, с хубави вратовръзки, със светнали обувки и с бели ръкавици; възрастни джентълмени — представителни, с пиринчени копчета, с благороден вид, учтиви и прозаични; млади девойки — руси, свенливи и в розови рокли; а майките им — величествени, красиви, разкошно облечени, тържествени и с диамантени накити. Те разговаряха на английски, а не на лош френски както в романите. Разговаряха за къщите, характерите и семействата на своите съседи и приятели, също както Джонсови вършат това по отношение на Смитови, Бившите познайници на Беки я мразеха и й завиждаха, а тя, клетичката, се прозяваше вътрешно от скука. «Бих желала да съм вън от всичко това — казваше си тя. — По-скоро бих предпочела да съм пасторска жена и да преподавам в неделното училище. Или да съм съпруга на някой подпоручик и да пътувам в полковия фургон. Или пък колко по-весело би било да си сложа панталони и украсена с металически звездички дреха и да танцувам пред една от палатките на някой панаир.»
— И бихте го направили много добре — казваше със смях лорд Стейн. Тя често имаше случай да разправя на този човек своите неприятности и безпокойства — те го забавляваха.
— Родън би бил чудесен церемониалмайстор — или както там го наричат — човекът с високите ботуши и униформа, който обикаля около арената и размахва камшик. Той е висок, едър и има фигура на военен. Спомням си — продължи замислено Беки — как веднъж, когато бях дете, татко ме заведе на брукгринския панаир. И когато си отидохме вкъщи, аз си направих кокили и танцувах в ателието, за почуда на всичките му ученици.
— Колко жалко, че съм пропуснал тази гледка! — каза лорд Стейн.
— Иска ми се и сега да го направя — продължи Беки. — Как би се ококорила лейди Блинки и как би зяпнала лейди Гризела Макбет! Шт! Тихо! Ето че Паста започва да пее. — Беки винаги се постараваше да прояви най-очебийно любезността си към професионалните артисти и артистки, които вземаха участие в тези аристократически приеми. Тя ги следваше в ъгъла, където те седяха мълчаливи, и се ръкуваше с тях и им се усмихваше тъй, че всички да я видят. Самата тя беше артистка, както откровено си признаваше; и в начина, по който говореше за долния си произход, имаше чистосърдечност и смирение, които — според случая — дразнеха, обезоръжаваха или забавляваха околните. «Колко дръзка е тази жена! — казваше един. — Как си дава вид на независима, когато би трябвало да си седи мирничко и да е благодарна, ако някой я заговори!…» «Колко е откровена и добродушна!» — казваше друг. «Каква изкусна малка хитруша!» — добавяше трети. Навярно всички бяха прави; обаче Беки се държеше тъй, както си намираше за добре, и така очароваше професионалните певци и певици, че те забравяха болните си гърла, за да пеят на приемите й, и й даваха уроци безплатно.
Да, тя устройваше приеми в малката къща на Кързън Стрийт. Десетки екипажи със запалени фарове задръстваха улицата, за голямо отвращение на №200, чиито обитатели не можеха да спят поради шума от чукането, и на №202, които пък не можеха да спят от завист. Огромните лакеи, които придружаваха каретите, бяха твърде грамадни, за да се поберат в малкото преддверие на дома й, затова ги изпращаха в съседните кръчми, откъдето малките момчета за поръчки ги повикваха, когато господарите им имаха нужда от тях. Десетки известни лондонски контета се бутаха и настъпваха по тясната стълба, като се смееха, че се срещат там. И множество строги и безупречни дами от доброто общество седяха в малката приемна и слушаха професионалните певци, които, според обичая си, пееха тъй, сякаш искаха да изпочупят всички прозорци. А на следния ден във вестник «Морнинг Пост», на страницата, посветена на светския живот, се появяваше пасаж със следното съдържание: