Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Бъбрицата бе поласкана от този израз на интерес, който й засвидетелствуваха нейните събеседници, та се впусна да им разказва историята за крайбрежните жители и спасени моряци от Маринели.
Старият Джеронимо потвърди нейните думи, без да почувствува какви тежки последици ще има разказът на неговата бъбрива жена.
Двамата шпиони узнаха също, че старците са срещнали в Джорджия Горо и са разговаряли с него.
— Той още ли е в Джорджия? — запита Пиетро с тон, в който можеше да се чете фалшива симпатия.
— Ние познаваме добре Горо и ще бъдем щастливи, да узнаем още подробности за Маринели — добави Себастиано.
— О! — каза Лозика, бързаща да изкачи заедно с Джеронимо на брега една кошница, пълна с миди. — Той е на остров Сан Николо, ние го откарахме там.
При тия думи, Пиетро, зарадван, че е осведомен с такава точност, се обърна внезапно към другаря си и му посочи с пръст гондолата им.
— Да побързаме — каза той ниско на Себастиано. — Успехът ни се усмихва този път. Да не оставаме да избяга негодникът. Сазим и Хасан не са във Венеция в този момент. Ние ще можем сами да си разделим стоте зекини, обещани за залавянето на този предател!
После, без да отвърнат на Лозика, двамата се отправиха към тяхната лодка, отвързаха я и грабнаха греблата.
— Ще го хванем този път! — промърмори Пиетро. — Да не се отбиваме от пътя, защото негодникът е много хитър…
Себастиано избухна в един дивашки смях, като че ли бе вече господар на своята плячка.
Няколко силни удара на греблата накараха лодката на двамата шегаджии да се понесе по мрачните води на канала.
Лозика ги гледаше, как се отдалечават от брега и остана за момент замислена, докато старецът довършваше разпределението на рибата и нареждането на кошниците върху нея.
Неразумната жена сега се почувства обзета от безпокойство.
Тя откри най-сетне целта на тия двама хора и разбра своята глупост.
Припомни си също жеста на Горо, стискащ юмруци, когато узна за подпалването на вилата от Пиетро.
— Бедният Горо — завайка се тя, — страхувам се за него. Страх ме е да не му се случи нещастие…
— Твоят проклет език е причина за всичкото зло — й отговори Джеронимо, обръщайки се от кошниците си. — Твоето проклето бъбрене ще ни заведе някой път в канала Орфано. Какво те интересуват работите на другите? Ти ще направиш по-добре да ми помогнеш да продадем стоката си. Ще ни навлечеш някоя беда и не ще можем да продадем нищо.
— Уви! — извика тя. — Нека Бог да ни пази! Може би те само желаят да се посмеят и пошегуват.
Но бедната жена не можа да се освободи от своите подозрения. Внезапно се обърна, наведе се през борда на канала и се ослуша.
Беше й се сторило, че чува гребла от приближаваща се лодка.
Помисли, че други рибари пристигат на Пиацета с техния нощен лов.
Малко по малко видя да изпъква в тъмнината на канала една лека лодка с един мистериозен гребец.
— Хей, от лодката! — извика тя на непознатия. — О, Света Богородице! Дали е той или сянката му?… Ти ли си?
— Тихо бъбрице! — отговори един глух глас. — Нещастието е поискало, щото негърът отново да срещне Лозика.
При тия думи старата рибарка позна Горо и го попита бързо, дали не е срещнал двамата мъже, тръгнали да го търсят.
Негърът едва можа да сдържи недоволството и изненадата си, която му причини измяната на Лозика.
Той скочи на кея и викна на старата жена с тон, в който се забелязваше колкото гняв, толкова и ирония:
— Добрината на Лозика е може би по-опасна за Горо от омразата на неговите врагове.
Тя се опита да се извини, признавайки глупостта си.
— Знаят ли те, че вие сте се отправили към Пиацета?
— Не, но Лозика не ще закъснее да им каже! — отговори Горо със саркастичен смях.
— Не се страхувайте. Ще съумея да замълча този път. Спасявайте се и се махайте от очите им!
— Лозика може да остане на кея, за да дочака завръщането на двамата покровители. Горо е отишъл в палата на дожовете! — й извика той, смеейки се и се отдалечи в нощта.
При тия думи, произнесени с пълно спокойствие, старата се изненада.
— В палата на дожовете… в палата… — мърмореше тя и следеше с поглед сянката на негъра, която изчезваше в тъмнината. Той отиваше да се хвърли в огъня. Каква лудост! Нещастникът е загубен. Полицаите ще го заловят и неговото осъждане е сигурно. О, Горо обича да се шегува. Иска да прикрие следите си от двамата гондолиери. Ах, Боже, бъди благословен, той е можал да избяга от техните нокти!
После тя се изтръгна от размишленията си, върна се при мъжа си и му помогна в работата.
През това време сянката на нощта се разпръсна малко по малко, оставайки да блести бледната светлина на изгряващото слънце.