Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Сините очи на стареца се разшириха от удивление.
— Нима не знаете? Та нали е казано, че Артур Ястребовото крило е бил най-силният тавирен, живял някога, силен може би колкото Ранд ал-Тор. Не бих допуснал, че точно вие… Все едно, щом не знаете, значи не знаете. Тавирен са хора, около които се оформя самата Шарка, хора, изтъкани от самата Шарка, за да поддържат верния ход на изтъкаването й, навярно за да поправят грешките, промъкнали се в това изтъкаване. Някоя Айез Седай сигурно ще ви го обясни по-добре от мен. — Сякаш Тюон щеше да заговори с марат-дамане или още по-лошо — с избягала дамане.
— Благодаря ви — учтиво отвърна тя. — Мисля, че чух достатъчно.
Тавирен. Тези хора, с безкрайните им суеверия! Едно кафяво птиченце, сипка явно, излетя от един висок дъб и направи три широки кръга над главата на Играчката, преди да продължи полета си. Тюон най-сетне видя поличбата си. Стой близо до Играчката. Не че мислеше да прави нещо друго. Беше дала думата си, играеше играта така, както трябваше да се играе, а никога в живота си не бе нарушавала думата си.
Малко повече от час, след като бяха потеглили, някъде напред изчурулика птица и Селусия й посочи първия пост — мъж с арбалет в гъстите клони на един дъб отпред, свил ръката си в шепа пред устата. Не беше птица значи. Още птичи трели възвестиха приближаването им и скоро вече яздеха през спретнато подреден лагер. Шатри нямаше, но пиките бяха подредени грижливо на пирамиди, конете бяха на коневръзите, опънати между дърветата, близо до постелите на ездачите, седлата и дисагите до всяко животно. Бързо можеха да разтурят стана и да продължат похода. Лагерните огньове бяха малки и почти не вдигаха дим.
Щом влязоха в лагера, мъжете в сиво-зелени брони, със същата червена ръка на ръкавите на палтата и с червени кърпи, вързани на левите ръце, започнаха да се надигат от постелите си. Виждаха се набръчкани лица, нашарени с белези, и младежки лица, всички — приковали очи в Играчката и с физиономии, които можеше да определи само като „жадни“. Забръмчаха мъжки гласове и глъчта се усили като полъх на вятър сред дърветата:
— Лорд Мат.
— Лорд Мат се върна.
— Лорд Мат ни намери.
— Лорд Мат.
Тюон и Селусия се спогледаха. Обичта в тези гласове бе непресторена. Това беше рядкост и често се свързваше с командири, поддържащи халтава дисциплина. Но пък и тя не очакваше от войската на Играчката да е нещо друго освен дрипава и недисциплинирана сган, мъже, които само пият и играят комар. Само че тези мъже не изглеждаха по-разхайтени от който и да е полк, успял да премине през планинска верига и да извърви няколкостотин мили. Не забеляза нито един, който да се поклаща пиян.
— Обикновено лагеруваме денем и се движим през нощта, да не ни видят сеанчанците — обясни Талманес на Играчката. — Това, че не сме видели от ония летящи зверове, още не значи, че наблизо няма такива. Повечето сеанчанци, изглежда, са далече на север или на юг, но явно имат лагер на по-малко от трийсет мили на север, а според мълвата в него има и едно такова същество.
— Добре си осведомен, изглежда — отвърна Играчката, докато оглеждаше войниците, които подминаваха. Изведнъж кимна рязко, все едно че беше взел някакво решение. Изглеждаше мрачен и… възможно ли беше да е примирен?
— Така е, Мат. Доведох със себе си половината съгледвачи, а назначих и някои алтарци, воювали срещу сеанчанците. Е, повечето от тях явно са крали коне само, но с охота се отказаха от това срещу възможността наистина да се бият с тях. Мисля, че знам къде са повечето сеанчански лагери, от Теснините на Малвайд на юг дотук.
Изведнъж един от мъжете запя с дълбок глас, включиха се и други, и песента скоро закънтя от всички посоки:
Вече пееха всички в лагера, ревяха хиляди мъжки гласове:
Завършиха песента с викове, смях и тупания по раменете. Кой, в името на Светлината, беше този „Джак на Сенките“?
Играчката дръпна юздите на коня си и вдигна чудатото си копие, Само толкова, но бе достатъчно войниците да се смълчат. Значи не беше мек в дисциплината. Имаше още няколко причини войниците да обичат командирите си, но най-обичайните като че ли не бяха приложими точно за Играчката.
— Нека не им позволим да разберат, че сме тук, преди сами да пожелаем да го разберат — заговори той високо. Не викаше, само се постара гласът му да отекне. А мъжете го чуха и заповтаряха думите му през рамо, та да стигнат до хората, които бяха по-назад. — Далече сме от родния край, но смятам да се върнем. Тъй че се подгответе за тръгване и за бърз марш. Бандата на Червената ръка може да се движи по-бързо от всеки друг и сега ще го докажем. — Този път възгласи нямаше, но мнозина закимаха. Той се обърна към Талманес: — Имаш ли карти?