Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Чан ги бутна в една ниша и притисна устата си с ръка, за да заглуши кашлицата си. Някой вървеше към тях, бавно… стъпките спряха… а после се отдалечиха. Госпожица Темпъл напрегна слух… и чу надменното гневно съскане на някаква жена.
— Остави го този глупак…
Чан чакаше… после се наведе към тях.
— Не се отървахме от трупа и не можем да влезем тайно — в момента претърсват помещението, защото си мислят, че сме влезли. Но пък това ще спре случващото се вътре, каквото и да е то. Имаме шанс да ги изненадаме в гръб. Да се върнем.
Тръгнаха назад и влязоха в сумрачно антре с тесни стълбища от двете страни — водеха до балкони по стените на помещението. Госпожица Темпъл сбърчи нос от отвращение при острата воня на индигова смола. Чуха гласа на графинята от фоайето пред тях.
— Бил е нападнат — нищо ли не чухте?
— Не — отвърна сухият тътнещ глас на графа. — Аз съм зает, а работата ми е шумна. Кой го е нападнал?
— Не зная — отговори графинята. — Полковник Аспиш е прерязал гърлата на всички вероятни кандидати… оттам и любопитството ми.
— Херцогът замина ли?
— Както беше планирано, последван от избраните за жътвата на книгите. Както се бяхме разбрали, за тяхната разсеяност и загуба на памет бе обвинена епидемия от кървава треска, истории за която ще се разпространяват от нашите последователи, версия, която притежава допълнителното предимство да оправдае карантина на Харшморт, която ще изолира лорд Робърт за толкова, колкото е необходимо. Но не това е настоящето ни затруднение.
— Разбирам — измърмори графът. — Но тъй като съм по средата на много деликатна процедура, бих искал да ми обясните какво, по дяволите, правите тук.
Госпожица Темпъл следваше Чан и доктора по тесните стълби. Щом стигнаха етажа с балконите, видя високия таван, осветен от зловещи железни полилеи, отрупани с шипове, които правеха лабораторията на графа още по-ужасна.
Балконът беше натъпкан с книги, листа и кутии, покрити с дебел слой прах. Свенсон я привика с пръст да надникне между решетките на парапета.
Тя не беше ходила в Института, но бе видяла достатъчно добре дяволската платформа в основата на желязната кула. Тази стая (по стените имаше рафтове и вероятно беше бивша библиотека) беше странна смесица от същата загадъчна наука (имаше маси, отрупани с пушещи тигели, стъкленици и метални инструменти с отвратителна форма) и спалня, защото в средата на стаята имаше много широко легло — за да се побере, масите и столовете бяха изтикани встрани. Тя едва не повърна и притисна устата си ръка, но не можа да извърне очи. На леглото лежеше Лидия Вандаариф, голите й крака висяха през ръба, белите й роби бяха навити около бедрата й, ръцете й бяха изпънати и завързани с бели копринени шнурове. Лицето й бе потно, а постелките между краката й бяха мокри, както и каменният под, под краката й — локва водниста синя течност, прошарена с извити алени линии. Човек просто нямаше как да не забележи петната синьо и червено по белите й бедра. Лидия се беше втренчила в тавана.
Отпуснат в един стол, с чаша в ръка и отворена бутилка бренди в краката, седеше Карл-Хорст фон Маасмерк. Графът бе с кожената престилка, черното му палто беше метнато на столове зад него, и държеше някаква метална тръба със заострен наконечник, който бършеше с някакъв парцал.
На стените зад него на пирони, забити в рафтовете за книги, висяха тринайсет квадратни платна. Госпожица Темпъл се обърна към Чан и му ги посочи. Той също ги бе видял и направи с ръка знак, все едно обръща страница. В „Сен Роял“ Лидия беше дърдорила нещо за останалите фрагменти на „Благовещение“, тоест бе ги виждала всичките заедно. Госпожица Темпъл знаеше, че тези квадрати съставляват цялата реконструирана творба, но се изненада, че графът ги е закачил с лице към стената, защото това, което виждаше, не беше богохулният образ (който тя, честно казано, вече беше повече от любопитна да види), а гърбът на платното — алхимичните формули на Оскар Вайланд, които минаваха през всички парчета и за които картината беше само декоративно прикритие, подробна рецепта за неговото собствено Благовещение, неописуемото забременяване на Лидия Вандаариф чрез извратената му наука. Около всяко платно имаше залепени листове с бележки и диаграми — несъмнено опитите на графа да разбере инструкциите на Вайланд.
Промъкна се напред, за да види какво още има долу, и за свой ужас видя графинята и антуража й — Франсис Сонк и Крабе, а зад тях още петима-шестима с черни униформи — и с тояги в ръце. Обърна се към Чан и Свенсон и видя, че вниманието на Чан е насочено другаде, някъде под отсрещния балкон. Там, проблясвайки в сянката, понеже оранжевите пламъци на тигелите на графа се отразяваха в кожата й, стоеше третата стъклена жена, Анжелик, и безмълвно чакаше. Госпожица Темпъл я загледа втренчено и си помисли, че тъкмо тя е обектът на пламенната привързаност на Чан — и даже на консумацията, защото жената беше проститутка — което значеше… изчерви се, изведнъж спомените й от книгата се смесиха с мисли за Чан и Анжелик — но после тръсна глава и се насили да се съсредоточи върху доста оживения разговор долу.