Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Тогава повикаха Сузана Сандърс — разпита я адвокатът Бъзфъс, а също и адвокатът Снъбин. Тя винаги смятала и казвала, че Пикуик ще се ожени за мисис Бардел; знаела, че из целия комшулук се говорело за годежа на мисис Бардел с Пикуик след припадъка през юли; на нея самата й казала мисис Мъдбери, съдържателка на пералня, и мисис Бънкин, специалистка по колосване, но не виждала нито мисис Мъдбери, нито мисис Бънкин в съда. Чула как Пикуик попитал момченцето дали иска да има втори баща. Не знаела дали по това време мисис Бардел „ходела“ с хлебаря, но знаела със сигурност, че хлебарят тогава бил неженен, а сега бил женен. Но можела да се закълне, че мисис Бардел не държала много на хлебаря, но смятала, че хлебарят не държал много на мисис Бардел, защото иначе нямало да се ожени за друга. Мислела, че мисис Бардел припаднала онази сутрин през юли, защото Пикуик поискал тя да определи деня на сватбата; помнела как тя (свидетелката) припаднала като мъртва, щом мистър Сандърс й поискал да определи деня на сватбата, и смятала, че всяка жена, дето можела да се нарече дама, щяла да направи същото при подобно положение. Чула как Пикуик задал на момченцето въпроса за топчетата, но можела да се закълне, че не знае каква е разликата между абета и гуди.
Отговор на съдийски въпрос. — През цялото време, докато тя „ходела“ с мистър Сандърс, получавала любовни писма от мистър Сандърс като всяка друга дама. В своите писма мистър Сандърс често я наричал „пиле“, но никога „пържола“, нито пък „доматен сос“. Той особено много обичал пилетата. Пък ако е обичал толкова много пържоли и доматен сос, щял е може би да прибегне до тези любовни обръщения.
След това адвокатът Бъзфъс се изправи с още повече важност, отколкото бе проявил досега (ако това бе възможно), и извика:
— Извикайте Самюъл Уелър!
Беше съвсем ненужно да се вика Самюъл Уелър; защото Самюъл Уелър бързо се възкачи на свидетелската ложа, щом името му се произнесе, той сложи шапката си на пода, а ръцете си на перилата, от птичи поглед се полюбува на пледиращите адвокати и провери съдебния състав с необикновено весел и жизнерадостен вид.
— Как се казвате, сър? — запита съдията.
— Сам Уелър, милорд — отвърна този джентълмен.
— С „В“ ли се пише, или с „У“? — осведоми се съдията.
— Туй зависи от вкуса и приумицата на тоз, дето го пише, милорд — отвърна Сам. — Не ми се е случвало да се подписвам повече от един-два пъти досега, но съм го писал с „В“.
В този миг се чу висок възглас от галерията.
— Точно тъй трябва, Сами, точно тъй. Слагайте „В“, милорд, слагайте „В“.
— Кой се осмелява да се обръща така към съда? — рече дребничкият съдия и погледна нагоре. — Разсилен!
— Да, милорд?
— Доведете ми веднага това лице.
— Да, милорд.
Но тъй като разсилният не намери лицето, той не го доведе; настъпи доста голяма суматоха, а после всички, станали да търсят виновника, си седнаха по местата. Дребничкият съдия се обърна към свидетеля едва когато стихна негодуванието му и бе в състояние да говори:
— Знаете ли кой беше този, сър?
— Май че беше баща ми, милорд — отвърна Сам.
— Виждате ли го къде е сега? — запита съдията.
— Не, не го виждам, милорд — отвърна Сам, взирайки се нагоре, право във фенера на тавана.
— Ако можехте да ми го посочите, щях веднага да го арестувам — рече съдията.
Сам се поклони в знак на признателност и извърна непромененото си весело лице към адвоката Бъзфъс.
— А сега, мистър Уелър — поде адвокатът Бъзфъс.
— А сега, сър — отвърна Сам.
— Мисля, че сте на служба у мистър Пикуик, ответника в това дело. Кажете ни всичко, моля, мистър Уелър.
— Смятам да ви кажа всичко, сър — отвърна Сам. — На служба съм у ей тоз джентълмен и много ми е хубава службата.
— Малко се работи, а много се получава, тъй ли? — шеговито рече адвокатът Бъзфъс.
— О, получавам доста много, сър, както казал войникът, дето го осъдили на триста и петдесет удара с камшик — отвърна Сам.
— Не ни разправяйте какво казал войникът, нито пък какво казал някой друг — намеси се съдията. — Това не е свидетелско показание.
— Много добре, милорд — отвърна Сам.
— Спомняте ли си да е ставало нещо необикновено заранта, когато сте постъпвали на служба у ответника, мистър Уелър? — рече адвокатът Бъзфъс.
— Да, спомням си, сър — отвърна Сам.
— Тогава бъдете тъй любезен да разкажете на съда в какво се състоеше то.