Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
***
Роуан плъзна крак по вледенената земя и затвори Знаците на Уирда.
В същия момент Елин долепи длан към отворената си рана, запечатвайки ключовете в тялото си, докато с другата ръка стискаше тази на Дориан.
Трябваше да се получи. Защо иначе се бяха пресекли пътищата им, защо Елин и Дориан за втори път се срещаха на същото това място? Не приемаше друго обяснение. И не би я пуснал, ако не вярваше в това.
Роуан не дишаше. Не знаеше дали и Каол диша.
Но докато Елин и Дориан стояха с вдигнати глави въпреки страха, който надушваше в телата им, лицата и на двамата ставаха някак все по-празни. И бездушни.
Нямаше изблик на светлина.
Нямаше огнена сила.
Двамата просто стояха хванати за ръце и се взираха напред.
С пусти, незрящи, замръзнали очи.
Нямаше ги.
Тук бяха, а ги нямаше. Като че телата им бяха просто кухи черупки.
- Какво стана? - попита Каол.
Ръката на Елин падна от раната ѝ и увисна безжизнено до тялото ѝ. Разкривайки парчетата черен камък, пъхнати вътре.
Нещо в гърдите на Роуан, нещо оплетено и жизненоважно започна да се обтяга. Почти до скъсване.
Свещената връзка.
Той залитна напред с ръка на гърдите.
Не. Връзката се загърчи, сякаш в агония, в смъртен ужас. Той спря с името на Елин върху устните си.
И се строполи на колене, когато трите Ключа на Уирда в ръката на Елин започнаха да се разтварят в кръвта ѝ.
Като капки роса в планински извор.
94
Всичко се повтаряше.
Началото и краят, и вечността, поток от светлина, от живот помежду им, между двете половини от разрязана надве кръвна връзка.
Вколо нозете им се заусуква мъгла, забулвайки замръзналата земя. Вероятно илюзия - за да понесат съзнанията им мястото, на което бяха попаднали. Не точно място, а зала с много врати. Повече, отколкото можеха да преброят. Едни от въздух, други - от стъкло, от пламъци, от злато, от светлина.
И зад всяка се криеше нов свят; нов свят, който ги зовеше.
Ала те оставаха на кръстопътя.
Сякаш в чужди тела стояха насред всички врати, изливайки силите си, сливайки ги пред себе си. Подобно на кълбо от светлина, от сътворение, увиснало във въздуха.
Всяка искра, която изпращаха в разрастващата се сфера пред тях, в оформящата се Ключалка, нямаше да се завърне. Да пламне наново.
Като пресъхващ кладенец. Завинаги.
Повече и повече, и повече се откъсваха от телата им с всяка глътка въздух. Сътворение и унищожение.
Вътрешността на сферата се въртеше бясно, очертанията ѝ се извиваха, намаляваха. Придобиваше форма, избрана от тях; творение от злато и сребро. Ключалката, която щеше да затвори завинаги безчетните врати.
Двамата продължаваха да отдават силите си, а Ключалката искаше още и още.
Докато не започна да боли.
***
Беше Елин, но и не беше.
Беше Елин, но беше безкрайна; беше всички светове и...
Беше Елин.
Беше Елин.
Прониквайки в нея, ключовете се бяха озовали в истинската Порта на Уирда. С една стъпка, една мисъл или едно желание щеше да ги допусне във всеки свят. Във всяко възможно измерение.
Арката зад тях оставаше. Арка, отвъд която щеше да ухае на заснежени борове.
Ключалката се образуваше бавно, светлината се превръщаше в метал - в злато и сребро.
Дориан се задъхваше, обтегнал челюсти, докато отдаваха още и още, и още от силите си. Разделяха се с тях завинаги.
Агония. За пръв път изпитваше такава агония.
Тя беше Елин. Тя беше Елин, а не парчетата, които бе пъхнала в ръката си, не това нереално място. Беше Елин; Елин; и идваше с мисия, беше обещала да стори нещо...
Мъчеше се да потисне писъка си, докато силата ѝ струеше от нея и сякаш някой я одираше жива. Точно както Каирн го правеше, и то с наслада. Но тя го надживя. Измъкна се от лапите на Майев. Надви и двама им. За да изпълни тази мисия. Да дойде тук.
Ала бе грешала.
Не можеше да го понесе. Не можеше да издържи загубата и болката, и прииждащата лудост, докато една нова истина се проясняваше все повече и повече...
Нямаше да си тръгнат оттук. И бездруго нямаше да им остане нищо. Щяха да се изпарят, да се слеят с мъглата наоколо.
***
Дориан не бе изпитвал такава агония. Същността му се разплиташе нишка по нишка.
Елена беше казала на Елин, че формата на Ключалката не била от значение. Можеше да е птица, меч, цвете - това място, портата, не се интересуваше от облика ѝ. Но съзнанията им, поне каквото оставаше от тях, избраха позната форма, най-логичната. Окото на Елена се прераждаше - и отново щеше да послужи за Ключалка.