Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
И нейното сърце се пропука.
- Знам.
Роуан падна на колене пред нея, отпусна глава в скута ѝ и я прегърна през кръста.
- Не мога да го понеса, Елин. Не мога.
Тя прокара пръсти през косата му.
- Исках хиляда години с теб - пророни. - Исках да имаме деца. Исках да отидем в Отвъдното заедно.
Сълзите ѝ закапаха върху косата му.
Роуан вдигна глава.
- Тогава се бори. За последно. Бори се за бъдещето ни.
Елин се вгледа в него, вгледа се в живота, отразен върху лицето му. Във всичко, което ѝ предлагаше.
Всичко, което можеше да има.
***
- Трябва да те помоля за нещо.
Гласът на Елин разбуди Дориан от неспокойния му сън. Той се надигна в леглото си. Ако съдеше по тишината в лагера, вероятно беше посред нощ.
- Какво?
Роуан стоеше на пост зад нея и наблюдаваше военния лагер под дърветата. Дориан улови смарагдовия му поглед - и прочете там отговора, който чакаше.
Принцът беше изпълнил безмълвното си обещание от по-рано.
Елин преглътна сухо.
- Заедно - каза с пресекващ глас. - Какво ще стане, ако изковем Ключалката заедно?
Дориан се досети какъв е планът ѝ, какви отчаяни надежди храни още преди да му го разясни. А като приключи, тя добави:
- Съжалявам, че те моля за такова нещо.
- А аз съжалявам, че не се сетих по-рано - каза той, стана от леглото и нахлузи ботушите си.
Роуан се обърна към тях. В очакване на отговора, който знаеше, че Дориан ще даде.
Кралят на Адарлан заяви и на двамата:
- Да.
Елин затвори очи, незнайно дали от облекчение, или съжаление. Той постави ръка на рамото ѝ. Не искаше да научава как е минал разговорът между нея и Роуан, как бе успял да я убеди. Но за да се съгласи Елин...
Тя отвори очи и в тях блестеше само мрачна решимост.
- Ще го направим още сега - рече дрезгаво. - Преди другите да са се появили. Преди да е дошло време да се сбогуваме.
Дориан кимна. А Елин попита само:
- Искаш ли Каол да присъства?
Хрумна му да откаже. Да спести на приятеля си поредното сбогуване, когато по лицето му сияеше такава радост, такова спокойствие.
И все пак пророни:
- Да.
93
Четиримата тръгнаха мълчаливо през гората. По древния път към солните мини.
Това беше единственото място, което вражеските разузнавачи не наблюдаваха.
С всяка следваща стъпка ѝ призляваше все повече, по гръбнака ѝ бавно избиваше пот. Роуан държеше здраво ръката ѝ, милвайки я с палец.
Тук, в това кошмарно мъчилище, тук щеше да посрещне съдбата си. Сякаш не беше избягала.
Под прикритието на мрака планината, в която бяха издълбани мините, приличаше на дълга сянка. Голямата стена, ограждаща лагера на смъртта, беше просто черно петно.
Портите бяха отворени и едната висеше на пантите си. Навярно освободените роби бяха опитали да я откачат на излизане.
Докато минаваха под арката, водеща към откритата мина, Елин стисна още по-силно ръката на Роуан. Точно в центъра на пространството стърчаха дървените пилони, на които я бяха бичували. През първия ѝ ден, както и през още много други след това.
Във възвишенията отляво се намираха и ямите. Непрогледните ями, където я бяха държали.
Постройките на надзирателите тъмнееха, заприличали на празни черупки.
Едва се сдържа да не надникне към китките си, към белезите от оковите около тях. Да не мисли за това, че и по обления ѝ в студена пот гръб вече нямаше белези. Единствено гладка
кожа, татуирана от Роуан.
Сякаш това място бе просто сън - кошмар, изтъкан от Майев.
Иронията не ѝ се губеше. Вече два пъти се беше измъквала от железни окови - а накрая пак се озоваваше тук. Мимолетна свобода. Време назаем.
Оставила беше Голдрин в шатрата. Мечът нямаше да ѝ послужи там, където отиваха.
- Не очаквах да видим това място отново - прошепна Дориан. - Не и по този начин.
Кралят вървеше уверено с мрачно изражение на лице. Сграбчил дръжката на Дамарис в готовност да посрещне всичко на пътя им.
Болката, която тя знаеше, че несъмнено щеше да ги връхлети.
Не. Всъщност май не беше избягала оттук...
Спряха в средата на прашното пространство. Елена ѝ бе обяснила как да изкове Ключалката и да върне ключовете в портата. Но въпреки че нямаше да използва много от магията си, да изложи на опасност околните, Елин беше решила да се отдалечат от приятелите си и от армията.
Лунната светлина караше лицето на Каол да изглежда още по-бледо.
- Какво да правим ние?
- Просто бъдете до нас - каза Елин. - Това е достатъчно.