Съдбовният кораб [bg]

Алтея усети как корабът ѝ плъзва из нея и се задържа там. Напомни ѝ за дете, стискащо полите на майка си. Опита се да остави връзката настрана. Вивачия се съпротивляваше, но Алтея беше твърда. Усилието да се отдръпне от кораба разпали жарта на живота ѝ. Някъде, тялото ѝ се закашля. В гърлото ѝ се надигна горчив вкус. Тя прокара въздух по него и почувства как сърцето ѝ заработи по-упорито. Не. Не искаше това. Искаше да се отпусне, не да се бори. Вивачия правеше всичко толкова трудно. Просто ме остави да умра. Остави ме да умра и да стана част от теб заедно с баща ми и онези, които са си отишли преди него. Позволи ми да продължа единствено чрез теб. В живота не е останала радост за мен.

Не. Не искаш да се присъединиш към мен. Това, което съм сега, не си струва да бъде споделено. Ако ще напускаш живота, трябва да го напуснеш изцяло, а не да се приклещваш тук с мен в тъмното. Моля те. Нека си отидем заедно.

Обгърна я студ. Решимостта на кораба бе твърда като камък: жадуваше за смъртта. Алтея беше ужасена. Противно на себе си, тя се бе вкопчила в живота и съзнанието си. През дробовете ѝ навън и навътре простенваше дихание. Не можеше да позволи на Вивачия да я последва в смъртта. Трябваше да бъде разубедена. Корабе, красива моя Вивачия, защо?

Защо? Знаеш защо. Защото за мен животът е съсипан. В никое утре не може да има каквото и да е добро.

Като вълна, терзанието на кораба се изля отгоре ѝ. Познанието за произхода ѝ и терзанието от съмненията ѝ задърпаха Алтея и почти я откъснаха от тялото ѝ. Сега тя упорито се вкопчи в живота си. Нямаше да позволи на кораба си да свърши така. Вивачия стискаше волята на Алтея и се опита да повлече и двете им надолу. Направена съм от смърт! — проплака тя сред душата на Алтея.

Не! Не, не си! — яростно я увери Алтея. Забори се с хвърлянето на кораба към празнотата, макар че това осуетяваше собственото ѝ желание за забрава. Направена си от живот и красота, и от бляновете на семейството ми за стотици години. Направена си от вятър, вода и просторни сини дни. Моята красота, моята гордост, не бива да умираш. Ако всичко друго пропадне, ако мракът погълне всичко, което бях, поне ти трябва да продължиш да съществуваш. Тя разтвори и сърцето, и съзнанието си за своя кораб и го заля със спомени: дълбокият, кънтящ смях на баща ѝ и гордият миг, в който за първи път бе хванала руля в собствените си ръце. Обляният в слънчева светлина далечен изглед от наблюдателницата, страховитата поезия на вълните, погледнати отдолу по време на буря. Не можеш да си отидеш с мен, яростно настоя Алтея. Защото ако го направиш, всичко това погива с теб. Всичката тази красота, всичкият живот. Как можеш да твърдиш, че си направена от смърт? Не смъртта си вля в теб баща ми, а съвкупността от живота си. Как можеш да си направена от смърт, когато наследяването на живота му те съживи?