Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Минаха много часове. Констанце не се оплака, обичаше да стои до него. Той не преставаше да пише, изгубил чувство за времето. Свещите догаряха, закапа лой по нотните листа, когато Волфганг ги премести по-близо до мъжделивата светлина, за да вижда по-добре, но мисъл да смени свещта очевидно не му идваше в главата — не искаше да се отвлича. Затова пък обичаше новите, чисти пера и се гордееше с грижливия си почерк. Умееше да пише равно и без линии на хартията.
„Колко странно“, мислеше си с умиление Констанце. Волфганг пишеше с трескава бързина, искаше по-скоро да завърши последната част на симфонията, преди да замине за Прага на другия ден, седеше с полусмъкната перука, като я подръпваше час по час от вълнение, кръстосал крака, и нанасяше върху листа дребничките си знаци, а Констанце го гледаше и дори сега, след толкова прекарани заедно години, не преставаше да се учудва как тези бързо нахвърляни точици пораждат дивни, вълшебни звуци. С интуицията си тя разбираше: музиката, която той пише, е особена. Чувство на благодарност и печал, страст и сила изпълваха цялото му същество. От време на време той размахваше ръка, сякаш дирижираше музиката, която звучеше в него. Какъв мъжествен ритъм! Той потропваше с крак, затваряше очи — вслушваше се в нещо. Свеждаше за миг глава, а после я вдигаше с лека усмивка, сякаш онова, което бе чул, му харесваше, и отново започваше да пише. Ще свърши ли някога, питаше се Констанце, нали трябваше да заминат рано сутринта, ала можеш ли в такъв момент да го накараш да си легне? Не, само не сега! Ако Волфганг реши да има още деца, мислеше Констанце, тя ще му ги дари, каквото и да й струва. Лявата му ръка се сви в юмрук и изведнъж така й се прииска да дотича до него и да му каже: този пасаж е чудесен, той трябва да бъде чудесен! Но Волфганг сам го знаеше. После внезапно юмрукът се разтвори, Волфганг размаха ръце, като че дирижираше оркестъра, и пак стана от масата. „Симфонията е завършена“ — помисли си тя, но той отново се втурна към масата и с въздишка заличи току-що написаното. Няколко ноти бяха размазани, а това винаги го дразнеше. Констанце му подаде чиста попивателна, той мълчаливо я пое и пак потъна в работа. В момента, когато тя си помисли, че тази симфония няма край, Волфганг й се усмихна и заяви:
— Готово!
— Съвсем ли? — не се стърпя тя. Видът му беше твърде равнодушен.
— Разбира се. Щом ти казвам.
— Навярно симфонията ще се хареса в Прага.
— Непременно! — И той пламенно целуна Констанце, преизпълнен с радостта, че живее — чувството, което изпитваше само в мигове на най-голямо творческо удовлетворение. — И на теб ще ти хареса — моя пръв слушател.
80
Това ново произведение в ре-мажор стана известно като Пражка симфония. Волфганг се радваше, че я създаде тържествена и внушителна, защото още щом влезе в Прага, разбра — музиката, написана от него, прекрасно съответствува на величествения стар град. В Прага имаше много и хубави дворци в стил барок и средновековни църкви, но най-силно от всичко го плени красотата на бързоструйната Вълтава.
Граф Тун, преместил се от Линц в Прага, посрещна Моцартови сърдечно и им остави на разположение няколко стаи в двореца си. Тези стаи бяха така просторни и удобни, че Волфганг и Констанце изпитаха веднага непреодолимо желание да си починат и да се насладят на покоя, но домакинът беше разработил обширна програма за скъпите си гости.
„Сватбата на Фигаро“ имаше в Прага бурен успех и всеки желаеше да се запознае с господин Моцарт. Граф Тун, възрастен и често грубоват човек, който се гордееше с музикалния си вкус, каза на Волфганг:
— Откак се преместих тук, това е най-интересното събитие в живота на Прага.
Свекърът на Вилхелмине Тун беше във възторг, че Волфганг пребивава в дома му, и реши веднага да даде концерт в чест на пристигналия композитор.
Волфганг и Констанце, дошли по обед, едва успяха да се измият и преоблекат след пътуването. Като се наобядват, пред тях щеше да свири оркестърът на графа — той час по-скоро искаше да узнае мнението на Волфганг за неговите музиканти.
Оркестрантите много се стараеха, те свиреха Моцартови произведения и на Волфганг му беше приятно, но като изпълняваха дивертиментото в ре-мажор, написано от него преди много години, пропуснаха цели четири такта. Волфганг се нервира и вече мислеше да ги спре и поправи, но Констанце долови намерението му и сложи успокоително ръка върху коляното му — граф Тун имаше високо мнение за музикантите си. И все пак Волфганг, макар че отдавна не беше слушал това произведение, бе сигурен: те пропуснаха тактовете.