Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

„Също както във Виена“ — помисли си с горчивина Констанце, но не посмя да го изрече гласно — Волфганг ще се обиди.

— На драго сърце ще замина с него, където пожелае — отвърна тя.

— Ако двамата с Волфганг заминете с нас, много ще се радваме — рече Атвуд. — Присъствието ви ще придаде тежест на малката ни група.

Всички са още тъй млади, размишляваше Констанце. Атвуд и Ан Сторас са само на по двадесет и една години, Стийвън Сторас току-що е навършил двадесет и три, Кели е на двадесет и пет. Те не могат да разберат опасенията й. И макар самата тя да беше също на двадесет и пет, чувствуваше се много по-възрастна от тях.

— Откъде ще минете?

— През Залцбург — каза Сторас, — това ще достави и на двама ви удоволствие.

Волфганг радостно се усмихна, а Констанце трепна и нищо не рече.

— Оттам ще продължим за Мюнхен и Манхайм, където маестрото е толкова известен.

Волфганг кимна: планът му харесваше все повече и повече.

— С престой в Париж. Писах на Льогро, че е възможно да тръгнете с нас, и той веднага отговори, като изтъкна, че с радост ще уреди в Париж един концерт.

— След като така зле се е отнесъл с мъжа ми! — възкликна Констанце. — Волфганг, нима ще му се довериш?

— Аз не му се доверявам. Но не виждам и защо трябва да го мразя.

— Ще завършим пътешествието си в Лондон — продължи Сторас, — където досега с много топлота си спомнят за вашите гастроли, маестро, и където непременно ще спечелите симпатиите на публиката.

— Лондончани ще бъдат във възторг от вашата музика, маестро — рече Ан, — както всички ние.

— Виждаш ли, Щанци, какво чудесно предложение.

Не й се искаше да се покаже тесногръда, но някой все пак трябва да прояви практичност.

— А какво ще правим с Карл Томас? Да го вземем с нас на такъв дълъг път е неразумно.

— За него може да се погрижи татко.

— Ти помоли ли го вече?

— Не, но татко гледа сина на Нанерл. Защо да не гледа през това време и нашето дете?

Констанце не споделяше оптимизма му, обаче гостите се държаха така, сякаш въпросът вече е решен, и обсъждаха какви произведения Волфганг трябва да вземе със себе си.

Сторас каза:

— Трябва да занесете в Лондон концерта си за пиано в до-минор. В него има толкова дълбочина, величие, сила. Чудя се как може при този ваш концерт да се говори, че музиката ви била просто лека и мелодична.

— И все пак говорят — печално изрече Волфганг. — А когато пиша в минорна тоналност, намират, че музиката ми е мрачна и бездушна.

— Бездушна? — възкликна Ан. — Не познавам по-прочувствена музика от вашата.

— Колкото до мен — произнесе се Атвуд, — аз предпочитам новия ви концерт в до-мажор, който изпълнихте на последния си рецитал. В него има толкова искрено чувство. Но да се поставя едно произведение над друго е глупаво. Дълбоко ме вълнува цялата ви музика. Колко концерта за пиано написахте през последните две години, маестро?

Волфганг погледна за справка в тематичния си каталог, а после с почуда обяви:

— Дванадесет от 1785 година — и добави печално: — Вече съм забравил някои.