Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Хората идват с мрежи да ловят картофите от реката, но охраната ги гони; пристигат с раздрънкани автомобили да си вземат от изхвърлените портокали, ала те са вече залети с газ. И хората стоят вцепенени и гледат плаващите край тях картофи, слушат квиченето на свинете, които, след като бъдат заклани, биват заравяни в ями с негасена вар, гледат планините от портокали, които бавно се топят и превръщат в зловонна каша; и в очите на хората се отразява разрухата; в очите на гладните назрява гняв. В душите на хората се наливат и натежават гроздовете на гнева61 чиято беритба скоро ще настъпи.
Двадесет и шеста глава
Една вечер в лагера Уийдпач, когато над хоризонта се бяха натрупали дълги, тесни облаци, обагрени по краищата от отблясъците на залязващото слънце, семейството на Джоудови остана дълго след ядене. Майката започна веднага да мие съдините.
— Трябва да се направи нещо — каза тя и изви глава към Уинфийлд. — Вижте го. — Всички погледнаха момчето. — Цяла нощ рита и се върти в съня си. И какъв е блед! — Всички посрамено наведоха очи. — Нали го храним само с едни питки — рече тя. — Вече месец как сме тук. Том работи само пет дни. Вие обикаляте от сутрин до вечер, а не можете да намерите работа. И ви е страх да си кажете откровено. Парите са на свършване, а вие се страхувате да признаете това — не ви стига куражът. Наядете се вечер и всеки тръгне нанякъде. А трябва да си поговорим. Розашарн ще ражда скоро, пък вижте каква е бледа. Хайде да си поговорим. И моля ви се, никой да не отива никъде, преди да е намислил какво да направим. Имаме мазнина за един ден, брашно за два дни и десетина картофа. Ето на, помислете си, понапрегнете си мозъците.
Всички мълчаха, без да вдигнат очи. Бащата чистеше с едно джобно ножче калта от твърдите си като желязо нокти. Чичо Джон човъркаше една разцепена дъска на сандъка, на който седеше. Том хвана долната си устна и я дръпна.
Той отпусна ръка и тихо каза:
— Нали търсим работа, майко! И все пеш ходим, за да не харчим повече бензин. Надничаме във всяка врата, във всяка къща. Понякога знаем, че няма смисъл, но пак се отбиваме. И знаеш ли колко е тежко.
Да търсиш работа и да знаеш, че никъде няма да намериш.
Майката рече гневно:
— Кой ви е казал, че можете да губите кураж? Семейството загива. Не бива тъй.
Бащата внимателно огледа изчистения нокът.
— Трябва да отидем някъде другаде — каза той. — Не ни се иска, но трябва. Лагерът е хубав, хората са добри. Страх ни е да не попаднем пак в някой Хувървил…
— Ала щом трябва да отиваме другаде, ще отидем. Трябва да се мисли за храната, това е главното.
Заговори Ал:
— Бензин имам — резервоарът на камиона е пълен. Само че не съм ви казвал досега.
Том се усмихна:
— Макар да е малко вятърничав, понякога Ал постъпва много умно.
— Е, мислете — рече майката. — Не мога повече да гледам как гладува семейството. Имам мазнина само за един ден. Това е всичко. Розашарн скоро ще ражда, трябва да я храним добре. Мислете!
— Тук има гореща вода, клозети… — почна бащата.
— Да, но те не ни дават храна.
Том каза:
— Днес пристигна един. Търсеше хора за работа в Мерисвил. За беритба на плодове.
— А защо да не отидем в Мерисвил? — попита майката.
— Не знам — отвърна Том. — Нещо не ми хареса този човек. Много ни увещаваше. А колко ще плащат, не каза. Сякаш не знае точно.
Майката рече:
— Да вървим в Мерисвил. Все едно колко ще ни платят. Да вървим.
— Много е далеч — забеляза Том. — Няма да ни стигнат парите за бензина. Не ще се доберем дотам. Ти, майко, казваш „мислете“. Та аз нищо друго не върша, все мисля.
Чичо Джон се обади:
— Един човек ми каза, че скоро ще почнат да берат памука на север, близо до едно място, наречено Тюларе. Не било много далеч оттук.
— Трябва да тръгваме, и то по-скоро. Макар лагерът да е хубав, тук повече няма да остана. — Майката взе кофата и се упъти към санитарната постройка за гореща вода.
— Майка е станала упорита — рече Том. — Отдавна не бях я виждал такава люта. Просто кипи.
Бащата облекчено въздъхна:
— Какво, жената просто си каза всичко откровено. И аз вече толкова нощи не спя, блъскам си главата. А сега да решим какво да направим.
61
Гроздовете на гнева — тук за пръв и последен път се появява това словосъчетание, станало заглавие на романа (вж. бележката в началото).