Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Майката каза на Роуз от Шарън:
— Той просто тъй си приказва, не се докачай. А къде са Рути и Уинфийлд?
— Измъкнаха се след татко.
— Е, нищо.
Роуз от Шарън лениво изтриваше чиниите. Майката незабелязано я огледа.
— Здрава ли си? Бузите ти са нещо хлътнали.
— Казаха ми да пия мляко, а аз не пия.
— Знам. Нямаме мляко.
Роуз от Шарън намръщено продума:
— Ако Кони не беше си отишъл, сега щяхме, да живеем в своя къщичка, той щеше да учи. И щяхме да си купуваме мляко. И детето щеше да се роди здраво. А сега сигурно ще е болнаво. Трябва да пия мляко. — Тя пъхна ръка в джоба на престилката си и сложи нещо в уста.
Майката попита:
— Какво ядеш? Дай да видя.
— Нищо.
— Я ми го покажи.
— Е, гасена вар. Намерих една голяма буца.
— Все едно, че ядеш пръст.
— Какво да правя, като ми се пощя.
Майката дълго мълча. Тя опъна роклята на коленете си.
— И това се случва — рече тя накрая. — Веднъж, като бях в положение, изядох въглен. Едно голямо парче. Баба ти ме нахока. А ти не приказвай така за детето. Дори не бива да мислиш такова нещо.
— Нито мъж, нито мляко.
Майката каза:
— Да не беше в положение, щях да те напердаша. Щях да ти зашлевя една плесница. — Тя стана и влезе в палатката. Скоро след това излезе и като се спря пред Роуз от Шарън, протегна ръка. — Виж! — В ръката й имаше малки златни обици. — За тебе са.
Очите на дъщерята се развеселиха, но тя тутакси извърна поглед.
— Ушите ми не са пробити.
— Ей сега ще ги пробием. — Майката отново влезе в палатката. Тя се върна с една картонена кутия. Бързо вдяна конец в една игла и го направи двоен, с няколко възела. После вдяна друг конец в друга игла, направи и на него няколко възела и измъкна от кутията една тапа.
— Ще ме боли. Не искам!
Майката се приближи до нея, тикна тапата зад ухото и го проби с иглата.
Роуз от Шарън се сгърчи.
— Щрака ме. Сигурно много ще ме боли.
— Няма да те боли повече от това.
— Не, ще ме боли.
— Е, добре. Дай сега да видим и другото ухо. — Тя подложи тапата и проби и него.
— Ох, много ще ме боли!
— Тихо, тихо — каза майката. — Готово!
Роуз от Шарън учудено я погледна. Майката отряза конците и вкара по едно възелче във всяка дупка.
— Така — рече тя. — Сега всеки ден ще придърпваме конците и ще вкараме по едно възелче, а след две седмици ще можеш да сложиш вече обици. Вземи ги! Вече са твои. Скрий си ги.
Роуз от Шарън внимателно докосна ушите си и погледна капчиците кръв по пръстите.
— Никак не ме боли. Само малко ме щракна.
— Отдавна трябваше да направим това — каза майката. — Тя погледна дъщеря си в лицето и тържествуващо се усмихна. — Хайде, свършвай чиниите. Детето ти ще бъде здраво. Едва не забравих — скоро ще раждаш, пък ушите ти не са пробити. Е, сега не е страшно.
— Нима това означава нещо?
— Разбира се — отговори майката. — Разбира се, че означава.
Ал бавно вървеше към танцовата площадка. Като достигна една малка палатка, той тихо изсвири и продължи напред. Излезе от лагера и седна на тревата.
Червеното по края на облаците, натрупали се на запад, бе изчезнало и те бяха станали черни. Ал почеса краката си и вдигна глава, гледайки вечерното небе.
След няколко минути към него се приближи едно русо момиче; то беше хубавичко, с правилни черти. То мълчаливо седна на тревата. Ал го прегърна през кръста и пръстите му полазиха нагоре.
— Недей — рече девойката. — Гъдел ме е.
— Утре си заминаваме — каза Ал.
Тя уплашено го погледна.
— Утре ли? Закъде?
— Далеч на север — небрежно изрече той.
— А ще се оженим ли?
— Ще се оженим, някой ден.
— Но ти казваше, че тава ще стане съвсем скоро! — сърдито извика девойката.
— Е, скоро значи, когато може.
— Ти обеща! — Пръстите му полазиха още по-нагоре. — Стани! — викна тя. — Казваше, че ще се оженим.
— Е, добре де, ще се оженим!
— А сега се каниш да заминаваш!
Ал попита:
— Какво така се разкряка? Да не си забременяла?
— Не, не съм.
Ал се разсмя.
— Ясно е, че напразно съм си губил времето.
Тя рязко дръпна глава назад и скочи.
— Добре, Ал Джоуд! Да не съм те видяла повече! Хич няма да те погледна.
— Я ела тук. Защо се сърдиш?