Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Майката се върна с пълна кофа; от горещата вода се вдигаше пара.
— Е — попита тя, — измислихте ли?
— Още мислим — отговори Том. — А защо пък да не отидем на север да берем памук? Тъдява всичко изръшнахме. Ясно е, че тук нищо няма да намерим. И тъй, хайде да натоварим багажа и да поемем на север. Ще пристигнем тъкмо за беритбата. Бих брал памук с най-голямо удоволствие. Ал, наистина ли резервоарът е пълен?
— Почти целият. Без един-два пръста.
— Дано стигне.
Майката държеше една чиния над кофата.
— Е? — попита тя.
Том отвърна:
— Ти надви. Ще се махаме. Съгласен ли си, татко?
— Като няма как иначе… — рече бащата.
Майката го погледна.
— А кога?
— Няма време за бавене. Може и утре сутринта.
— Добре, тогава утре. Нали ви казах колко храна имаме.
— Не мисли, майко, че на мен кой знае колко ми се стои тук. Вече две седмици как не си дояждам. Пълнех си стомаха, но от това нямаше никаква полза.
Майката пусна чинията в кофата.
— Значи, утре — каза тя.
Бащата смръкна с нос.
— Ето какви времена дойдоха — язвително продума той. — Преди мъжът се разпореждаше за всичко. А сега жените командуват. Време е вече да грабна пръчката.
Майката остави мократа чиния на сандъка. Тя се усмихна, без да вдигне глава.
— Че какво чакаш, грабни я. Когато бъдем сити, когато се настаним някъде, тогава бий с пръчката колкото щеш и ще запазиш кожата си цяла. Но сега не вършиш нищо както трябва — не работиш, не мислиш за семейството си. Ако беше иначе — защо не, върти пръчката, а жените ще се свиват като мишки и само ще подсмърчат с нос. Май ти се струва, че и сега можеш да пердашиш жена си, така ли? Не, мъжо! Сега трябва с нея да водиш бой, защото и тя има пръчка в ръката си.
Бащата неловко се усмихна.
— Поне пред децата не говори така, от тези думи те няма да имат полза — каза той.
— А ти първо ги нахрани, пък после мисли от какво има полза и от какво вреда — отвърна майката.
Бащата стана с негодувание и се отдалечи, чичо Джон го последва.
Ръцете на майката все още бърникаха във водата, но тя изпрати двамата мъже с очи и горделиво рече на Том:
— Юнак. Още се държи. Може като нищо да ме натупа.
Том се засмя:
— Ти какво — нарочно ли се заяждаш с него?
— Разбира се — отвърна майката. — Мъжът някой път се мъчи-мъчи, заприличва на сянка и току-виж, изпънал крака. А като го ядосаш както трябва, всичко се оправя. Баща ти нищо не каза, но се ядоса — и то как! Сега ще ми даде да разбера.
Ал стана.
— Ще отида да се поразходя — каза той.
— Няма да е зле да провериш колата преди тръгване — напомни му Том.
— Няма какво да проверявам.
— Добре. Но ако стане нещо, ще се разправяш с майка.
— Няма какво да проверявам. — И Ал напето закрачи край палатките.
Том въздъхна.
— Нещо съм уморен, майко. Защо не ядосаш и мен?
— Ти си по-умен от другите, Том. Няма защо да те ядосвам. Трябва да търся подкрепа от теб. Всички останали… са сякаш чужди… всички, освен теб. А ти няма да се дадеш, Том.
Всичко лежеше на неговите плещи.
— Не ми харесва това — рече той. — И аз искам да се разхождам като Ал. Искам да се ядосвам като татко или да се напивам като чичо Джон.
Майката поклати глава.
— Няма да можеш, Том. Знам това. Знам го още откогато ти беше малък. Няма да можеш, Том. Има хора, които си остават все едни и същи. Ето например Ал — хлапак, който мисли само за момичета. А ти никога не си бил такъв.
— Как да не съм бил? — каза Том. — Винаги съм бил, а и сега съм такъв.
— Не. Ти каквото и да направиш, след него се променяш малко. Винаги съм знаела това, знаех го и когато те пратиха в затвора. Такъв си си.
— Не, майко. Не приказвай тъй. Така ти се струва.
Тя остави вилиците и ножовете върху купчината чинии.
— Може би. Може наистина да ми се струва така. Розашарн, изтрий съдините и ги прибери.
Роуз от Шарън, изпъчила грамадния си корем, с мъка се надигна от мястото си. Тя лениво се приближи до сандъка и взе една мокра чиния.
Том каза:
— Така я е разпънало, че чак очите й са изскочили.
— Не се задявай с нея — рече майката. — Юначина е тя! А ти да беше отишъл да се сбогуваш с този-онзи.
— Добре — отговори Том. — Ще ида да разбера дълъг ли ни е пътят.