Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Ох.
— Може да е лъжливо потвърждение. Съвпадение. Ю-нериг е водно животно. Излиза на сушата само да прави какавида. Струва ми се пресилено да виждаме връзка с пропастните чудовища…
— Сигурно — отговори Адолин и отпи от виното. — Щом казваш.
— Може да е важно.
— За изследването. Знам. Леля Навани все така приказва.
— Може значението да е по-практично — рече Шалан. — Колко приблизително от тези създания се убиват от вашите войски и от паршендите всеки месец?
Адолин сви рамене.
— Горе-долу по едно на три дни като че ли. Понякога повече, друг път по-малко. Значи… петнадесет или там някъде месечно?
— Виждаш ли какъв е проблемът?
— Аз… — Адолин поклати глава. — Не. Извинявай. Май съм безполезен, ако не се отнася до това да намушкаш някого.
Шалан му се усмихна.
— Глупости. Показа вещина в избора на вино.
— Всъщност избрах го случайно.
— И е прекрасно на вкус. Емпирическо доказателство за твоята методология. Сега, ти навярно не виждаш проблема, защото не разполагаш с точните факти. Като цяло, големочерупчестите зверове се въдят бавно и растат бавно. Това е защото повечето екосистеми могат да поддържат малки популации от хищници с такива размери на върха си.
— Чувал съм и по-рано една-две от тези думи.
Шалан го погледна и вдигна вежди в почуда. Адолин се беше приближил още повече, за да види рисунката. Носеше лек парфюм, свеж дървесен аромат. Олеле…
— Добре, добре — рече той и се засмя, докато разглеждаше скиците. — Не съм толкова задръстен, колкото се преструвам. Разбирам какво казваш. Наистина ли мислиш, че бихме могли да избием толкова от тях, че това да стане проблем? Искам да кажа, хората ги ловуват от поколения, а зверовете още обикалят наоколо.
— Вие тук не ги ловите, Адолин. Вие ги обирате. Вие систематично унищожавате младото им поколение. Дали напоследък не са излизали да правят какавиди по-малко?
— Аха — колебливо каза той. — Мислим, че може да е заради сезона.
— Може. А може да е и заради това, че след повече от пет години обиране на какавидите, популацията е на изчезване. Обикновено зверове като пропастните чудовища нямат естествени врагове. Внезапната загуба на по сто и петдесет или повече животни годишно може да е бедствена за тях.
Адолин се намръщи.
— Скъпоценните ядра, които добиваме, изхранват хората във военните лагери. Без постоянен приток на нови камъни със значителни размери, превръщателите накрая ще счупят онези, с които разполагаме, и ние не ще можем да поддържаме войските си тук.
— Не казвам да престанете с лова — отговори Шалан и се изчерви. Навярно не трябваше да настоява на това. Уритиру и паршите — ето кое беше непосредствената задача. Все пак, тя трябваше да спечели доверието на Адолин. Ако успееше да помогне за пропастните чудовища, може би той щеше да я послуша, когато се обърне към него с нещо още по-революционно.
— Всичко, което казвам — продължи тя, — е, че си струва да се мисли и да се проучва. Какво ще стане, ако успеете да отгледате пропастни чудовища, да отгледате малки така, както се отглеждат чули? Вместо да вземате по три на седмица, да отгледате и да съберете стотици?
— Би могло да се окаже полезно — умислено рече Адолин. — Какво ще ти е нужно, за да го направиш?
— Е, не казвах, че… Имам предвид… — Шалан се спря. — Трябва да изляза на Пустите равнини — продължи тя по-твърдо. — Ако ще опитвам да разбера как се отглеждат тези животни, ще е необходимо да видя някоя от какавидите, преди да е разрязана. За предпочитане е да видя и възрастно пропастно чудовище и, в идеалния случай, да се сдобия с уловено малко, което да изучавам.
— Просто един кратък списък невъзможни неща.
— Е, ти попита.
— Може да успея да те изведа на Пустите равнини. Татко обеща на Ясна да ѝ покаже мъртво пропастно чудовище, затова си мисля, че е планирал да я заведе след някой лов. Да видиш какавида обаче… те рядко се появяват близо до лагерите. Ще се наложи да те отведа опасно близо до територията на паршендите.
— Убедена съм, че можеш да ме защитиш.
Той я погледна с очакване.
— Какво? — попита Шалан.
— Чакам някое остроумие.
— Говорех сериозно. Сигурна съм, че когато ти си там, паршендите не ще дръзнат да се приближат.
Адолин се усмихна.
— Искам да кажа, само вонята…
— Допускам, че никога няма да стигна дотам да ти кажа за това.
— Никога — съгласи се Шалан. — Ти беше откровен, подробен и завладяващ. Това не са неща, които бих допуснала да забравя за един мъж.