Зовът на барабана [bg]

Можеше да отиде до Франция, разбира се, и да вземе кораб оттам. Или по суша до Единбург, към някое по-голямо пристанище от Инвърнес. Но тогава вече щеше да е твърде късно за отплаване. Бриана беше дошла преди шест седмици; той нямаше да губи време — Бог знаеше какво може да се случи на сама жена тук.

Четири паунда и два шилинга. Е, можеше да работи, разбира се. Нямаше жена и деца за хранене, можеше да спестява спечеленото. Но като се имаше предвид, че един писар печелеше около дванайсет паунда годишно и по-вероятно щеше да си намери работа да рине тор в някоя конюшня, отколкото да води сметки, шансовете да спести пари за пътуването навреме бяха съвсем малки.

— Да карам едно по едно — промърмори си. — Първо се увери къде е отишла, преди да се опиташ да стигнеш там.

Извади ръка от джоба си и зави между два склада в тясна уличка. Бодростта му от сутринта беше изчезнала, но все пак малка част от нея се завърна, когато видя, че е отгатнал правилно — ниската каменна сграда щеше да е тук и след двеста години. Роджър се усмихна криво; шотландците не обичаха промените заради самите промени.

Вътре беше претъпкано и шумно; четирима забързани чиновници седяха зад очукания дървен плот, пишеха и подпечатваха, носеха хартии напред-назад, взимаха пари и ги прибираха внимателно във вътрешната канцелария, от която се появяваха след миг с квитанции на ламаринени подноси.

Нетърпеливи мъже се притискаха към плота. Всички се опитваха да сигнализират чрез гласа или позата си, че тяхната работа е по-спешна от тази на останалите. Щом успя да привлече вниманието на един от чиновниците обаче, Роджър установи, че не е трудно да погледне регистрите на корабите, които бяха отплавали от Инвърнес през последните няколко месеца.

— Почакайте — каза той на младия мъж, който бутна подвързана с кожа книга по плота към него.

— Да? — Чиновникът се беше зачервил от бързане и имаше петно от мастило на носа, но спря любезно насред полет.

— Колко ви плащат тук? — попита Роджър.

Светлите вежди на чиновника се извиха, но той явно нямаше време да задава въпроси или дори да се обиди от това питане.

— Шест шилинга седмично — отвърна кратко и веднага изчезна, за да се отзове на подразнения вик: „Мънро!“ от канцеларията.

Роджър се изтръгна от тълпата и отнесе кожената книга до малка масичка до прозореца, извън основния трафик.

Като се имаха предвид условията, при които работеха чиновниците, той се изненада от четливите записи. Беше свикнал с начина на изразяване и ексцентричната пунктуация, макар че документите, които беше виждал, бяха все жълти и крехки, почти разпадащи се. Сега изпита странната тръпка на историка, когато видя бялата страница и един чиновник до висока маса, който преписваше бързо, привел рамене заради шумотевицата в помещението.