Панаир на суетата (роман без герой)

След тази енергична проповед, каквато лорд Стейн често имаше обичай да чете пред харема си, щом се появяваха признаци на непослушание, за унилите жени не остава нищо друго, освен да го послушат. Лейди Гонт написа поръчаната от негово сиятелство покана и двете със свекърва си отидоха с каретата, огорчени и унизени, да оставят лично в дома на мисис Родън картичките си, които причиниха толкова голямо удоволствие на тази невинна жена.

В Лондон имаше семейства, които биха пожертвували едногодишния си доход, за да получат такава чест лично от ръцете на тези високопоставени дами. Мисис Фредерик Булък например би вървяла по колене от Мейфеър до Ломбард Стрийт, ако лейди Стейн и лейди Гонт бяха я чакали в Сити, за да я вдигнат и й кажат: «Елате у нас следния петък» — не на един от големите балове в Гонт Хаус, където имаше голяма блъсканица и отиваха всички, но на свещените, тайнствени, недостъпни и изискани приеми, за които получаването на покана беше привилегия, чест и дори благословия.

Строга, безупречна и хубава, лейди Гонт заемаше най-високо място в Панаира на суетата. Особената учтивост, с която лорд Стейн се отнасяше към нея, очароваше всеки, който ставаше свидетел на държанието му, и караше дори и най-строгите критици да признаят какъв превъзходен джентълмен е той и да заявяват, че поне сърцето на негово сиятелство е там, където би трябвало да бъде.

Дамите от Гонт Хаус повикаха на помощ лейди Берейкърс, за да сразят общия неприятел. Един от екипажите на лейди Гонт отиде на Хил Стрийт, за да вземе майката на нейно сиятелство, защото всичките й екипажи бяха в ръцете на съдебните пристави; а се казваше, че дори и самите й накити и дрехи били притежание на неумолимите й кредитори. Техен беше и замъкът й с всичките му скъпи картини, мебели и произведения на изкуството — величествените картини на Ван Дайк; благородните табла на Рейнолдс; Лорънсовите портрети, красиви и претрупани, които преди тридесет години се считаха за гениални творби; несравнимата «Танцуваща нимфа на Канова», за която бе позирала в младостта си самата лейди Берейкърс, тогава прелестна, цъфтяща от здраве, блестяща с богатството, високото положение и красотата си, а сега беззъба, плешива и стара — дрипа от някаква величествена дворцова дреха. Милордът, нейният съпруг, рисуван по същото време от Лорънс, представен от него как размахва сабята си пред своя замък, облечен в униформата си на полковник от Тислуудската доброволческа кавалерия, съставена от благородници, понастоящем бе съсухрен, мършав старец с дълга връхна дреха и перука, който обикновено сутрин се промъкваше в Грейс Ин и обядваше самичък в разни клубове. Сега не обичаше да ходи на вечеря у лорд Стейн. В младостта си двамата заедно се бяха впускали в разни удоволствия и в тези състезания победител бе излизал Берейкърс. Но Стейн се бе оказал по-издръжлив от него и го бе надминал във всяко отношение. Понастоящем маркизът беше десет пъти по-голям човек от младия лорд, какъвто бе Гонт в осемдесет и пета година докато Берейкърс бе изостанал назад — стар, сразен, съсипан и разорен. Той бе заемал прекалено много пари от Стейн, за да му бъде приятно да се среща често със стария си приятел. Когато решаваше да бъде шеговит, лордът запитваше смеешком лейди Гонт защо баща й не е идвал да я види.