Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— Айла! — извика Джондалар. — О, Майко, тя изглежда почти мъртва! О, Дони, не я оставяй да умре! Айла върни се! Не умирай, Айла! Моля те, не умирай!
Взе я в ръцете си, викаше името и, много настойчиво, отново и отново, умолявайки я да не умира.
Айла усещаше как се отдалечава все повече и повече. Напрягаше се да чуе пеенето и барабаните, но те приличаха на мъгляв спомен. И тогава и се стори, че чува името си. Ослуша се. Да, нейното име беше, ето още веднъж се чу, някой го произнасяше много напрегнато, настойчиво. Усети Мамут по-близо до себе си и двамата съсредоточиха вниманието си върху пеенето. Чу тихо боботене на гласове и усети, че звукът я привлича. Тогава в далечината долови дълбокия, вибриращ в стакато глас на барабаните да казва думата „в-к-ъ-ъ-ъ-щ-и-и“. И ето че чу по-отчетливо името си, извикано с много мъка, копнеж и огромна любов. Усети нещо нежно да я докосва така, както се беше сляла с Мамут.
Изведнъж тя се раздвижи, усещайки, че бива издърпвана и тикана по една сияйна ивица. Доби впечатлението, че се движи с голяма скорост. Тежкият облак я обгърна, после изчезна. За не повече от миг премина през празното пространство. Блестящата дъга се превърна в сива мъгла и в следващия момент тя беше в землянката. А под нея — тялото и, неестествено застинало и със сив оттенък, проснато на пода. Видя гърба на русокос мъж, приведен над нея, който я беше прегърнал. Тогава усети, че Мамут я бутна.
Клепачите на Айла трепнаха, тя отвори очи и видя пред себе си лицето на Джондалар, който се взираше в нея. Силният страх в очите му отстъпи място на огромно облекчение. Тя се опита да проговори, но езикът и беше надебелял и и беше студено, ужасно студено.
— Върнаха се! — чу тя гласа на Нези. — Не знам къде са били, но се върнаха. И са ужасно студени! Донесете кожи и нещо горещо за пиене.
Диджи донесе купчина кожи от леглото си и Джондалар се отмести, за да може тя да завие Айла с тях. Вълчо се втурна, скочи върху нея и заблиза лицето и, след това Ранек донесе чаша горещ чай. Талут и помогна да седне. Ранек поднесе горещото питие към устните и и тя му се усмихна с благодарност. Уини изцвили от пристройката и Айла долови напрежението и страха на кобилата. Жената седна, загрижена за нея, и също изцвили, за да я успокои и да и вдъхне увереност. После попита за Мамут и настоя да го види.
Помогнаха и да се надигне, завиха раменете и с кожа и я отведоха при стария шаман. И той беше увит в кожи, с чаша чай в ръката. Усмихна и се, но в очите му се мярна сянка на безпокойство. Тъй като не желаеше излишно да тревожи бивака, той се бе опитал да представи рискования им експеримент в по-приемлива светлина, но не искаше Айла да остане с погрешно впечатление за опасността, която ги бе заплашвала. Тя също искаше да поговорят за това, но и двамата избягваха да го коментират открито. Нези бързо усети, че имат нужда да разговарят насаме и незабелязано отпрати всички, давайки им възможност да останат само двамата.
— Мамут, къде бяхме? — попита Айла.
— Не знам, Айла. Никога преди не съм попадал там. Беше друго място, може би друго време. Може и да не е било истинско място — каза той замислено.
— Трябва да е било — каза тя. — Тези неща бяха като истински и нещо в тях ми беше познато. Онова пустото място, онази тъмнина, била съм там с Креб.
— Вярвам ти, когато казваш, че твоят Креб е притежавал голяма мощ. Може би повече, отколкото съзнаваш, след като е могъл да направлява и контролира това място.
— Да, така е, Мамут, но… — В съзнанието и се бе загнездила една мисъл, но не беше сигурна дали може да я изрази с думи. — Креб контролираше това място, той ми показа спомените си и нашето начало, но мисля, че никога не е ходил там, където бяхме ние с теб, Мамут. Мисля, че той не би успял. Може би това ме е пазело. Той притежаваше определена сила, можеше да я контролира, но тя беше различна. Мястото, където бяхме този път, е ново място. Той не можеше да ходи на нови места, можеше да иде само там, където вече е бил. Но може би е видял, че аз мога. Чудя се дали това бе причината да се натъжи толкова?
— Може би — кимна Мамут. — Но по-важното е, че това място е много по-опасно, отколкото предполагах. Опитах се да представя всичко в по-розова светлина, заради бивака. Ако бяхме се задържали там още, изобщо нямаше да можем да се върнем. А и не се върнахме сами. Помогна ни… някой… който толкова силно желаеше да се върнем, че преодоля всички препятствия. Когато се прилага такава целенасочена сила на волята, няма граници, които да я удържат, освен, може би, самата смърт.