Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Зашеметена и готова да повърне, Елайда я изгледа, докато си излизаше. Да го призове открито? Това само щеше да прикани за щурм тези — как ги беше нарекла Алвиарин? — тези Аша’ман. Не беше възможно да и се случва всичко това. Не и на нея! Преди да се усети какво прави, тя запокити бокала през стаята и той се разби в стената. Сграбчи каната с две ръце, вдигна я над главата си и с гневен вой запокити и нея, пръскайки пунш из стаята. Прорицанието беше така ясно! Тя щеше да…
Изведнъж спря и изгледа намръщено парченцата кристал. Прорицанието. Та в него със сигурност се говореше за нейния триумф. За нейния! Алвиарин можеше да е спечелила малка победа, но бъдещето принадлежеше на Елайда. Стига да успееше да се отърве някак от Алвиарин. Но трябваше да стане тихо, по такъв начин, че дори Съветът да поиска да се запази мълчание. Начин, който нямаше да издаде самата Елайда преди да е станало късно, в случай че Алвиарин подуши. И изведнъж й хрумна нещо. Алвиарин нямаше да го повярва, ако й кажеха. Никой нямаше да го повярва.
Ако в този момент Алвиарин можеше да види усмивката й, коленете й щяха да омекнат като желе. Преди да се свърши, Алвиарин щеше да завиди на Галина, жива или мъртва.
Когато излезе в коридора, Алвиарин огледа ръцете си под светлината на един от горящите на стойки светилници. Не трепереха, което я изненада. Очаквала беше Елайда да се бори по-твърдо, да й устои по-дълго. Но се беше започнало и тя нямаше от какво да се бои. Освен ако Елайда не разбереше, че не по-малко от пет Аджи й бяха съобщили за ал-Тор през последните няколко дни — свалянето на Колавер бе подгонило агентките на всяка Аджа да потърсят писалка. Не, дори Елайда да го научеше, сега тя беше съвсем защитена, след като жената вече бе в ръцете й. И със самата Месаана за нейна покровителка. С Елайда обаче бе свършено, все едно дали тя го осъзнаваше, или не. Дори Аша’ман да не възвестяха гръмогласно за смазването на похода на Товейн — а тя бе повече от сигурна, че ще го смажат, след онова, което Месаана й бе разказала за случилото се при Думайски кладенци — на всички очи и уши в Кемлин наистина криле щяха да им пораснат, след като го научеха. И ако не станеше някое чудо, като например бунтовничките да изникнат пред портите на Кулата, само след няколко седмици Елайда щеше да я сполети съдбата на Сюан Санче. Така или иначе, се беше започнало и макар да й се искаше да знае какво точно е „то“, единственото, което всъщност трябваше да прави, бе да се подчинява. И да наблюдава. И да се учи. Навярно тя самата щеше да понесе седемцветния шарф, след като всичко свършеше.
Ранната утринна светлина струеше през прозорците. Сеайне топна писалката, но преди да успее да напише следващата дума, вратата се отвори и вътре нахълта Амирлин. Дебелите черни вежди на Сеайне се повдигнаха — всеки друг можеше да очаква да я посети, освен Елайда, навярно без да се изключва и самият Ранд ал-Тор. Все пак тя остави писалката и се изправи плавно, придърпвайки надолу сребристобелите си ръкави, които беше надигнала, за да не ги оцапа с мастило. Прибави и сдържания реверанс, полагащ се на Амирлинския трон от страна на Заседателка, заварена в собствените й покои.
— Надявам се, че не сте намерили някоя от Белите сестри да крие ангреал, майко. — След всичките тези години в гласа й все още се прокрадваха следи от твърда люгардска реч. А наистина се надяваше от цялата си душа. Набегът на Елайда върху Зелените само преди няколко часа, когато повечето още спяха, сигурно още будеше плач и скърцане на зъби. В живата памет на Кулата никоя Сестра досега не беше бита с брезови пръчки заради задържане на ангреал, а сега щяха да го изтърпят две наведнъж. Амирлин, изглежда, бе изпаднала в поредния си изблик на хладен бяс.
Но и да беше бясна преди малко, сега не го показа с нищо. За миг тя изгледа мълчаливо Сеайне, студена като зимен вир в плисираните си червени коприни, а после се плъзна към резбованите лавици, на които бяха подредени нарисуваните върху костени таблички миниатюри на семейството на Сеайне. Всички бяха мъртви от много, много години, но тя все още ги обичаше.
— Ти не стана да ме подкрепиш за Амирлин — промълви Елайда и взе от лавицата портрета на бащата на Сеайне, после го остави и взе портрета на майка й.